— Това е призрак! — извиква той към мен. — Главата! Трябва да отсечеш главата!
— Не съм проклет мечоносец! — Призракът се появява отново и аз измъквам ятагана на Дарин от гърба си, спирайки приближаването му. В мига, в който разбира, че нямам представа какво правя, той се хвърля напред и забива пръсти в гърлото ми, изкарвайки кръв. Изпищявам от студа, от болката, изпускам оръжието на Дарин, докато тялото ми изтръпва и става безполезно.
Проблясък на стомана, леден писък и сянката пада обезглавена. Пустинята внезапно утихва, чува се само тежкото ни дишане с Елиас. Той вдига ятагана на Дарин и скъсява разстоянието помежду ни, оглеждайки драскотините по врата ми. Повдига брадичката ми, пръстите му са топли.
— Ранена си.
— Нищо ми няма. — Лицето му също е нарязано, а той не се оплаква, затова се отдръпвам и вземам ятагана на Дарин. Елиас сякаш го забелязва за първи път. Челюстта му увисва. Вдига го, опитвайки се да го разгледа на звездната светлина.
— Десет пъкъла, това телумански ятаган ли е? Как… — Шум в пустинята зад него ни кара и двамата да посегнем към оръжията си. Нищо не излиза от тъмнината, но Елиас се втурва към коня. — Да се махаме оттук. Ще ми разкажеш по пътя.
Хукваме на изток. Докато яздим, осъзнавам, че освен онова, което казах на Елиас в нощта, когато Авгурите ни заключиха в стаята му, той почти нищо не знае за мен.
Това може да е хубаво, казва предпазливата част от мен. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.
Докато обмислям колко да кажа за ятагана на Дарин и Спиро Телуман, Елиас се обръща наполовина в седлото. Устните му се извиват в иронична усмивка, сякаш усеща колебанието ми.
— В това сме заедно, Лайя. Можеш да ми разкажеш цялата история. И — кимва към раните ми — бихме се рамо до рамо. Лош късмет е да лъжеш боен другар.
В това сме заедно. Всичко, което е направил, откакто го накарах да се закълне да ми помогне, потвърждава тази истина. Той заслужава да знае за какво се бори. Заслужава да знае моите истини, колкото и странни и неочаквани да са.
— Брат ми не беше обикновен Книжник — започвам. — И… е, аз не бях точно обикновена робиня…
• • •
Петнадесет мили и два часа по-късно Елиас язди мълчаливо пред мен, докато конят се тътри напред. Държи юздите в едната ръка, а другата е на кинжала. Дъжд ръми от ниско натежалите облаци, а аз съм придърпала наметалото си плътно срещу влагата.
Разказах всичко — нападението, наследството на родителите ми, приятелството със Спиро, предателството на Мазин, помощта на Авгурите. Думите ме освобождават. Може би толкова съм свикнала с бремето на тайните, че не забелязвам тежестта им, докато не се освободя от тях.
— Разстроен ли си? — питам най-сетне.
— Майка ми. — Гласът му е тих. — Тя уби родителите ти. Съжалявам. Аз…
— Престъпленията на майка ти не са твои — казвам след миг на изненада. Каквото и да очаквах да каже, не беше това. — Не се извинявай за тях. Но… — Поглеждам към пустинята — празна, тиха. Измамна. — Разбираш ли защо е толкова важно за мен да спася Дарин? Той е всичко, което имам. След онова, което направи за мен — и след онова, което аз му сторих — да го изоставя…
— Трябва да го спасиш. Разбирам. Но, Лайя, той е повече от просто твой брат. Трябва да го знаеш. — Елиас се обръща назад към мен, сивите му очи са пламенни. — Майсторството на Империята в изработката на стомана е единствената причина никой да не се е осмелил да предизвика Воините. Всяко оръжие от Марин до Южните земи се чупи срещу нашите остриета. Брат ти може да свали Империята с това, което знае. Нищо чудно, че Съпротивата го е искала. Нищо чудно, че Империята го изпрати в Кауф, вместо да го убие. Ще искат да разберат дали е споделил уменията си с някого.
— Те не знаят, че е бил чирак на Спиро — казвам. — Мислят, че е бил шпионин.
— Ако го освободим и го заведем в Марин — Елиас спира коня до един подут от дъжда поток и ми дава знак да сляза — той може да изработва оръжия за Маринците, Книжниците, Племената. Може да промени всичко.
Елиас поклаща глава и се смъква от коня. Щом ботушите му докосват земята, краката му се подгъват. Той се хваща за дръжката на седлото. Лицето му побелява като луната и той слага ръка на слепоочието си.
— Елиас? — Под ръката ми рамото му трепери. Той потръпва, точно както направи, когато тръгнахме от Сера. — Добре ли си…