— Аз… аз приемам — прошепвам.
— Добре — казва Марк. — Ще се оженим на залез слънце. Останалите — излезте — изръмжава той към придворните, които гледат с ужасено очарование. — Сергий. — Черният страж пристъпва напред. — Отведи моята… булка в източното крило на двореца. Погрижи се да й е удобно. И безопасно.
Сергий отвежда Ливия. Придворните излизат безмълвно. Докато гледам в земята пред мен, в разливащата се локва кръв, Марк се приближава.
Той застава зад мен и прокарва един пръст по тила ми. Потръпвам от отвращение, но секунда по-късно Марк рязко отдръпва тялото си.
— Млъкни — просъсква той, и когато поглеждам нагоре, разбирам, че не се обръща към мен. Вместо това гледа през рамо — в празния въздух. — Спри.
Гледам с тъпо очарование, докато той ръмжи и разтърсва рамене, сякаш се отърсва от нечий хват. Миг по-късно се обръща към мен — но държи ръцете си далеч от мен.
— Глупаво момиче. — Гласът му е тихо съскане. — Казах ти: никога не предполагай, че знаеш повече от мен. Бях напълно наясно с малкия заговор на Керис. Предупредих те да не ми се противопоставяш публично, а ти все пак нахълта, крещейки за преврат, карайки ме да изглеждам слаб. Ако си беше държала проклетата уста затворена, това нямаше да се случи.
Кървави небеса. — Ти… ти знаеше…
— Винаги знам. — Той забива ръка в косата ми, дръпвайки главата ми нагоре, далеч от гледката на кръвта. — Винаги ще побеждавам. И сега притежавам последния жив член на твоето семейство. Ако някога не се подчиниш на заповед, ако ме провалиш, говориш срещу мен или ме предадеш, кълна се в небесата, че ще я накарам да страда повече, отколкото можеш да си представиш.
Той ме пуска рязко. Ботушите му са безшумни, докато напуска тронната зала.
Оставам сама, освен с призраците.
Глава 54
Лайя
Спъвам се, отдалечавайки се от пламъците, невидимостта ми е изчезнала. Не! Небеса, не!
Дарин, Елиас, малкият Тас — не може да са мъртви в този адски огън. Не и след всичко. Откривам, че ридая, че невидимостта ми се е разпаднала. И не ми пука.
— Ти там! Книжнице! — Ботуши загърмяват към мен, и аз се плъзвам назад по лъскавия камък на ротондата, опитвайки се да избегна хващащата ръка на легионер, който явно ме мисли за избягал затворник. Очите му се стесняват и той се хвърля напред, пръстите му се вкопчват в наметалото ми, откъсвайки го. Хвърля го на земята, докато аз се отдръпвам, след което запраща едрото си тяло върху моето.
— Ох! — Дъхът ми излиза, когато се удрям в долните стъпала на стълбището. Войникът се опитва да ме обърне по корем, за да хване ръцете ми.
— Махни се! —
— Избяга ли от загона? Аррр! — Той се свива, когато го удрям с коляно в слабините. Изваждам кинжала си, забивам го в бедрото му и го завъртам. Той изревава, и секунда по-късно тежестта му е издърпана от мен, а той полита към стълбището, с моя нож, все още забит в крака му.
Сянка запълва мястото, където той стоеше, позната и същевременно напълно променена. — Е-Елиас?
— Тук съм. — Той ме изправя на крака. Тънък е като релса, а очите му сякаш светят в сгъстяващия се дим. — Брат ти е тук. Тас е тук. Живи сме. Добре сме. И това беше великолепно изпълнено. — Той кима към войника, който е извадил кинжала от бедрото си и сега пълзи настрани. — Ще куца с месеци.
Скачам и го прегръщам, нещо между ридание и вик се изтръгва от гърдите ми. И двамата сме ранени, изтощени и със съкрушени сърца, но когато усещам ръцете му около себе си, когато осъзнавам, че той е истински и тук, и жив, за първи път вярвам, че имаме шанс да оцелеем.
— Къде е Дарин? — Отдръпвам се от Елиас, оглеждайки се, очаквайки брат ми да се появи от дима. Войници профучават покрай нас, отчаяни да избягат от огъня, поглъщащ воинската част на затвора. — Ето, вземи ятаганите си. — Свалям ножниците от гърба си, и Елиас ги нахлузва. Дарин не се появява.
— Елиас? — казвам, вече разтревожена. — Къде… — Докато говоря, Елиас коленичи, вдигайки нещо от пода на рамото си. Първоначално си мисля, че е мръсна торба с пръчки.
После виждам ръцете. Ръцете на Дарин. Кожата му е покрита с белези, липсват му кутре и среден пръст. И все пак, бих познала тези ръце навсякъде.
— Небеса. — Опитвам се да видя лицето на Дарин, но то е закрито от кичури дълга, мръсна коса. Брат ми никога не е бил особено едър, но сега изглежда толкова малък — изтощена, кошмарна версия на самия себе си. Може да не е това, което беше, предупреди ме Афия.