— Жив е — напомня ми Елиас, когато вижда лицето ми. — Само е получил удар по главата. Ще се оправи.
Малка фигура се появява зад Елиас, държейки окървавения ми кинжал. Подавя ми го, после хваща пръстите ми. — Не бива да те видят, Лайя — казва той. — Скрий се!
Тас ме повежда по коридора, и аз оставям невидимостта си да ме обгърне. Елиас трепва от внезапното ми изчезване. Стискам ръката му, за да знае, че съм наблизо. Пред нас вратите на затвора са широко отворени. Куп войници се тълпят отвън.
— Трябва да отвориш загона на Книжниците — казва Елиас. — Не мога да го направя, докато нося Дарин. Стражите ще ме нападнат веднага.
Небеса! Трябваше да подпаля още огньове в двора на затвора, за да добавя към хаоса.
— Ще трябва да минем без допълнителното разсейване — казва Елиас. — Ще се преструвам, че водя Дарин към загона. Ще бъда точно зад теб. Тас, остани с Лайя — пази гърба й. Ще ви намеря.
— Едно нещо, Елиас. — Не искам да го тревожа, но той трябва да знае. — Надзирателят може да знае, че съм тук. Загубих невидимостта си горе за момент. Възвърнах я, но той може да е забелязал промяната.
— Тогава стой далеч от него — казва Елиас. — Той е хитър, и от начина, по който разпитваше мен и Дарин, съм сигурен, че би искал да те хване.
Секунди по-късно изскачаме от затвора в двора. Студът е като нож в лицето след задушната горещина на затвора.
Дворът, макар и претъпкан, е лишен от хаос. Затворниците, излизащи от Кауф, веднага биват ескортирани настрани. Стражите на Кауф, мнозина от тях кашлящи, с лица, покрити с пепел или изгорени, са подредени в редица, където друг войник оценява нараняванията им, преди да им възложи задача. Един от главните легионери забелязва Елиас и му вика.
— Ти! — казва той. — Ти там!
— Остави ме да захвърля това тяло — промърморва Елиас, перфектно имитирайки раздразнен спомагателен войник. Придърпва наметалото си по-близо и се отдалечава, докато друга група войници се изсипва от ада на Кауф.
— Върви, Лайя — шепне той под носа си. — Бързо!
Тас и аз се втурваме към загона на Книжниците, далеч вляво. Зад нас отекват гласовете на хиляди затворници: Воини, Племенници, Моряци — дори Диваци и Варвари. Воините са ги събрали в един огромен кръг и са образували кордон от копиеносци, двама души дебел, около тях.
— Там, Лайя. — Тас пъха откраднатите ключове в ръцете ми и кима към северната страна на загона. — Аз ще предупредя Скиритае! — Той се отклонява, оставайки близо до краищата на загона и шепнейки през широките пространства между дървените летви.
Забелязвам вратата — охранявана от шестима легионери. Шумът в двора на затвора е достатъчно силен, че те не биха могли да ме чуят да се приближавам, но въпреки това стъпвам внимателно. Когато съм на три фута от вратата и на сантиметри от най-близкия легионер, той се раздвижва, слагайки ръка на меча си, и аз замръзвам. Усещам мириса на кожата на бронята му, стоманените върхове на стрелите на гърба му. Още една стъпка, Лайя. Той не може да те види. Няма представа, че си тук.
Сякаш боравя с разгневена змия, изваждам ключалката от джоба си, държейки я здраво, за да не издрънчи. Изчаквам, докато един от легионерите се обръща да каже нещо на останалите, преди да поставя ключа в ключалката.
Тя заяжда.
Размърдвам ключа, първо леко, после малко по-силно. Един от войниците се обръща към вратата. Гледам го право в очите, но той свива рамене и се обръща назад.
Търпение, Лайя. Поемам дълбоко дъх и повдигам ключалката. Тъй като е прикрепена към нещо, забито в земята, тя не изчезва. Надявам се никой да не гледа към тази врата точно сега — щяха да видят ключалка, плаваща на сантиметри от мястото, където би трябвало да е, и дори най-тъпият спомагателен войник би разбрал, че това не е нормално. Отново завъртам ключа. Почти…
Точно тогава нещо се вкопчва в ръката ми — дълга ръка, която се увива като пипало около бицепса ми.
— Ах, Лайя от Сера — някой шепне в ухото ми. — Какво талантливо момиче си. Много искам да проуча уменията ти по-нататък.
Невидимостта ми трепва, и ключовете падат с дрънчене върху заледените камъни. Поглеждам нагоре и се озовавам лице в лице с остро лице с големи, воднисти очи.
Надзирателят.
Глава 55
Елиас
Шаева ме предупреди, че Мястото на чакане ще ме дърпа. Докато си проправям път през замръзналия двор на затвора към загоните, го усещам — дръпване в гърдите ми, като невидима кука.