— Комендантката ме ритна здраво — казва Елиас. — Нищо сериозно. Просто не мога да си намеря краката. — Цветът се връща в лицето му и той пъха ръка в дисагите, подавайки ми шепа кайсии, толкова едри, че кожата им се е напукала. Сигурно ги е взел от овощните градини.
Когато сладкият плод се разпуква между устните ми, сърцето ми се свива. Не мога да ям кайсии, без да се сетя за лъчезарната ми баба и нейните сладка.
Елиас отваря уста, сякаш иска да каже нещо. Но размисля и се обръща да напълни манерките от потока. Все пак усещам, че се готви да зададе въпрос. Чудя се дали ще мога да му отговоря. Какво беше онова същество в кабинета на майка ми? Защо мислиш, че Авгурите те спасиха?
— В бараката, с Кийнан — казва той най-сетне. — Ти ли го целуна? Или той теб?
Изплювам кайсията, задавяйки се, и Елиас се изправя от потока, за да ме потупа по гърба. Чудех се дали да му кажа за целувката. Накрая реших, че щом животът ми зависи от него, е най-добре да не крия нищо.
— Разказах ти историята на живота си, а това е първият ти въпрос? Защо…
— Защо мислиш? — Той накланя глава, повдига вежди и стомахът ми се преобръща. — Както и да е — казва той, — ти… ти…
Той пребледнява отново, странно изражение преминава през лицето му. Пот се стича по челото му. — Л-Лайя, не се чувствам…
Думите му се сливат и той се олюлява. Сграбчвам рамото му, опитвайки се да го задържа прав. Ръката ми е мокра — и не от дъжда.
— Небеса, Елиас, ти се потиш — и то много.
Хващам ръката му. Студена е, влажна. — Погледни ме, Елиас. — Той се взира в очите ми, зениците му се разширяват диво, преди силна тръпка да разтърси тялото му. Хвърля се към коня, но когато се опитва да се хване за седлото, не успява и пада. Слизам под ръката му, преди да си разбие главата в камъните край потока, и го спускам колкото мога по-внимателно. Ръцете му потрепват.
Това не може да е от удара в главата.
— Елиас — казвам. — Нарязаха ли те някъде? Комендантката използва ли острие срещу теб?
Той хваща бицепса си. — Само драскотина. Нищо сериозно…
В очите му проблясва осъзнаване и той се обръща към мен, опитвайки се да оформи думи. Преди да успее, тялото му се сгърчи изведнъж. После падна като камък, в безсъзнание. Няма значение — вече знам какво щеше да каже.
Комендантката го е отровила.
Тялото му е ужасяващо неподвижно, хващам китката му, паникьосана от неравномерния пулс. Въпреки потта, която се лее от него, тялото му е студено, не горещо. Небеса, това ли е причината Комендантката да ни пусне? Разбира се, че е, Лайя, глупачке. Не й се наложи да ни преследва или да устройва засада. Трябваше само да го среже — и отровата свърши останалото.
Но не напълно — поне не веднага. Дядо ми се е занимавал с Книжници, осакатени от отровни остриета. Повечето умираха в рамките на час след нараняването. Но на Елиас му отне няколко часа, за да покаже реакция към отровата.
Не е използвала достатъчно. Или разрезът не е бил достатъчно дълбок. Няма значение. Важното е, че той все още е жив.
— Съжалявам — простенва той. Първо си мисля, че говори на мен, но очите му остават затворени. Вдига ръце, сякаш отблъсква нещо. — Не исках. Заповедта ми… трябваше да…
Откъсвам парче от наметалото си и го пъхам в устата на Елиас, за да не си прехапе езика. Раната на ръката му е плитка и гореща. В мига, в който я докосвам, той се замята, плашейки коня.
Ровя в раницата си с шишенцата с лекарства и билки, докато намирам нещо, с което да почистя раната. Щом раната е чиста, тялото на Елиас се отпуска и лицето му, напрегнато от болка, се успокоява.
Дишането му все още е плитко, но поне не се гърчи. Миглите му са тъмни полумесеци върху златистата кожа на лицето му. Изглежда по-млад, докато спи. Като момчето, с което танцувах на Лунния фестивал.
Протягам ръка и я слагам на челюстта му, груба от наболата брада, топла от живот. Жизнеността блика от него — когато се бие, когато язди. Дори сега, докато тялото му се бори с отровата, той пулсира от нея.
— Хайде, Елиас. — Навеждам се над него, говоря в ухото му. — Бори се. Събуди се. Събуди се.
Очите му се отварят рязко, той изплюва запушалката и аз дръпвам ръката си от лицето му. Облекчението ме залива. Буден и ранен е винаги по-добре от безсъзнание и ранен. Той веднага се изправя на крака. После се превива и повръща на сухо.
— Легни си. — Бутам го на колене и разтривам широкия му гръб, както правеше дядо с болните пациенти. Докосването може да лекува повече от билки и мехлеми. — Трябва да разберем каква е отровата, за да намерим противоотрова.