— Знаеш, че той и всички останали Книжници ще говорят за теб в Адиса. Ти си момичето, което срина Блекклиф и освободи Кауф. Лайя от Сера. Въгленът, готов да изгори Империята. —
— Не е като да не съм имала помощ — казвам. — Ще говорят и за теб. — Но Елиас поклаща глава. —
— Не по същия начин — отвръща той. — Дори да го направят, аз съм чужденецът. Ти си дъщерята на Лъвицата. Мисля, че твоите хора ще очакват много от теб, Лайя. Само помни, не е нужно да правиш всичко, което те молят. —
Изсумтявам. — Ако знаеха за Кий… за Нощника, може би щяха да променят мнението си за мен. —
— Той излъга всички ни, Лайя. — Елиас нанася особено яростен удар върху пилето. — И един ден ще си плати. —
— Може би вече плаща. — Мисля за океана от тъга в Нощника, за лицата на всички, които той е обичал и унищожил в стремежа си да възстанови Звездата. —
— Доверявах му сърцето си, брат си и… тялото си. — Не съм говорила много с Елиас за случилото се между мен и Кийнан. Никога не сме имали уединението за това. Но сега искам да го изкарам навън. — Частта от него, която не ме манипулираше, която не използваше Съпротивата, не планираше смъртта на Императора или не помагаше на Комендантката да саботира Изпитанията — тази част от него ме обичаше, Елиас. И поне малка част от мен го обичаше в отговор. Предателството му не може да е без цена. Той сигурно го чувства. —
Елиас се взира през прозореца в бързо потъмняващото небе. — Достатъчно вярно — казва той. — От това, което Шаева ми каза, гривната не би преминала към него, ако не те е обичал истински. Магията не е едностранна. —
— Значи един джин е влюбен в мен. Предпочитам десетгодишното момче. — Слагам ръка на мястото, където някога беше гривната ми. Дори сега, седмици по-късно, усещам болката от отсъствието й. — Какво ще се случи сега? Нощникът има гривната. Колко още парчета от Звездата му трябват? Ами ако ги намери и освободи своите събратя? Ами ако… —
Елиас слага пръст на устните ми. Дали го задържа малко по-дълго, отколкото е нужно? —
— Ще го разберем — казва той. — Ще намерим начин да го спрем. Но не днес. Днес ще ядем пилешка яхния и ще разказваме истории за нашите приятели. Ще говорим за това какво ще правите с Дарин, след като се събуди, и как ще беснее моята луда майка, когато разбере, че не ме е убила. Ще се смеем, ще се оплакваме от студа и ще се наслаждаваме на топлината на този огън. Днес празнуваме факта, че все още сме живи. —
• • •
По някое време в средата на нощта дървеният под на колибата проскърцва. Изправям се рязко от стола до леглото на Дарин, където съм заспала, увита в старото наметало на Елиас. Брат ми спи спокойно, лицето му е непроменено. Въздъхвам, чудейки се за хиляден път дали някога ще се върне при мен. —
— Съжалявам — прошепва Елиас зад мен. — Не исках да те събудя. Бях на края на Гората. Видях, че огънят е угаснал, и реших да донеса още дърва. —
Избърсвам съня от очите си и се прозявам. — Колко е часът? —
— Няколко часа преди зазоряване. —
През прозореца до леглото ми небето е тъмно и ясно. Една звезда прелита по небето. После още две. —
— Можем да гледаме отвън — казва Елиас. — Ще продължи само час или нещо такова. —
Навличам наметалото си и се присъединявам към него на прага на малката колиба. Той стои малко настрани от мен, с ръце в джобовете. Падащи звезди прелитат над главите ни на всеки няколко минути. Затавам дъх всеки път. —
— Случва се всяка година — казва Елиас, вперил очи в небето. — Не можеш да го видиш от Сера. Твърде много прах. —
Потрепервам в студената нощ, а той оглежда наметалото ми критично. — Трябва да ти вземем ново — казва. — Това не може да е достатъчно топло. —
— Ти ми го даде. Това е моето щастливо наметало. Няма да се откажа от него — никога. — Дърпам го по-близо и улавям погледа му, докато го казвам. —
Сещам се за подигравките на Афия, когато си тръгна, и се изчервявам. Но аз имах предвид това, което й казах. Елиас сега е свързан с Мястото на чакането. Няма време за нищо друго в живота си. Дори да имаше, аз се страхувам да не предизвикам гнева на Гората. —
Поне това си бях втълпила до този момент. Елиас накланя глава и за миг копнежът върху лицето му е толкова ясен, сякаш го е изписал върху звездите. —
Трябва да кажа нещо, но, небеса, какво да кажа, когато топлината се надига в лицето ми и кожата ми е толкова жива под погледа му? И той изглежда несигурен, а напрежението между нас е тежко като небе, пълно с дъжд. —
После несигурността му изчезва, заменена от суров, необуздан копнеж, който кара пулса ми да се развихри. Той пристъпва към мен, притискайки ме към гладкото, износено дърво на колибата. Дъхът му става толкова накъсан, колкото моя, и той прокарва пръсти по китката ми, топлата му ръка оставя искри по ръката ми, шията ми и през устните ми. —