— Твърде късно. — Елиас се отпуска в ръцете ми за момент, преди да посегне към манерката си и да изпие съдържанието й. Когато свършва, очите му са по-ясни и той се опитва да се изправи. — Противоотровите за повечето отрови трябва да се дадат в рамките на час. Но ако отровата щеше да ме убие, вече щеше да го е направила. Да тръгваме.
— Накъде точно? — питам настойчиво. — Към подножията? Където няма градове или аптеки? Ти си отровен, Елиас. Ако противоотрова няма да помогне, поне ти трябва лекарство за гърчовете, иначе ще припадаш чак до Кауф. — Само дето ще умреш, преди да стигнем, защото никой не може да преживее такива конвулсии дълго. — Така че седни и ме остави да помисля.
Той ме гледа изненадан и сяда.
Прехвърлям в ума си годината, която прекарах като чирак на дядо ми. Спомням си за едно момиченце. Тя имаше гърчове и припадъци.
— Екстракт от телис — казвам. Дядо й даде една драхма от него. За един ден симптомите отслабнаха. За два дни спряха. — Ще даде шанс на тялото ти да се пребори с отровата.
Елиас се намръщва. — Можем да го намерим в Сера или в Навий.
Само че не можем да се върнем в Сера, а Навий е в обратна посока от Кауф.
— Ами Скалата на разбойниците? — Стомахът ми се свива от страх при тази мисъл. Огромната скала е гнездо на обществените отпадъци — разбойници, ловци на глави и търговци на черния пазар, които познават само най-мрачната корупция. Дядо ходеше там няколко пъти, за да търси редки билки. Баба не спеше, докато той беше там.
Елиас кимва. — Опасно като десет пъкъла, но пълно с хора, които искат да останат незабелязани, точно като нас.
Той се изправя отново и макар да съм впечатлена от силата му, ужасявам се от безгрижието, с което третира тялото си. Той се спъва в юздите на коня.
— Скоро ще имам нов гърч, Лайя. — Той потупва коня зад левия преден крак. Животното сяда. — Вържи ме с въже. Дръж право на югоизток. — Той се намества в седлото, килнат опасно на една страна.
— Усещам ги да идват — прошепва той.
Обръщам се рязко, очаквайки тропот на копита от имперски патрул, но всичко е тихо. Когато поглеждам обратно към Елиас, очите му са вперени в точка над главата ми. — Гласове. Викат ме обратно.
Халюцинации. Още един ефект от отровата. Връзвам Елиас за жребеца с въже от раницата му, пълня манерките и се качвам. Елиас се отпуска на гърба ми, отново в безсъзнание. Мирисът му, дъжд и подправки, ме залива и аз си поемам дълбоко дъх.
Моите потни пръсти се плъзгат по юздите. Сякаш усеща, че нямам представа от яздене, конят тръсва глава и дърпа юздите. Избърсвам ръце в ризата си и стискам по-здраво.
— Не си и помисляй, проклетнико — казвам на бунтовния му ръмжене. — Ти и аз сме заедно за следващите няколко дни, така че по-добре ме слушай. — Удрям леко коня и за мое облекчение той тръгва напред. Обръщаме на югоизток и забивам по-дълбоко пети. После се носим в нощта.
Глава 7
Елиас
Гласове ме обгръщат, тихи шепоти, които ми напомнят за пробуждащ се племенен лагер: шепотът на мъже, успокояващи конете, и деца, разпалващи утринните огньове.
Отварям очи, очаквайки слънчевата светлина на племенната пустиня, ярка и безсрамна дори в зори. Вместо това се взирам в покрив от дървета. Шепотът затихва, а въздухът е тежък от зелените аромати на борови иглички и мъх, омекотяващ кората. Тъмно е, но различавам набраздените стволове на огромни дървета, някои широки колкото къщи. Над клоните се виждат откъслеци от синьо небе, което бързо потъмнява в сиво, сякаш буря наближава.
Нещо се стрелва между дърветата, изчезва, когато се обръщам. Листата прошумоляват, шепнейки като бойно поле на призраци. Шепотът, който чувах, се усилва и затихва, усилва и затихва.
Изправям се. Очаквам болка да прониже всяка част от тялото ми, но не усещам нищо. Липсата на болка е странна — и погрешна.
Където и да съм, не бива да съм тук. Трябва да съм с Лайя, на път към Скалата на нападателите. Трябва да съм буден, да се боря с отровата на Комендантката. Инстинктивно посягам назад за ятаганите си. Не са там.
— Няма глави за отсичане в света на духовете, проклет убиецо. —
Познат глас, макар рядко да съм го чувал толкова пропит с омраза.
— Триста? —
Приятелят ми изглежда както приживе, косата му тъмна като катран, татуировката с името на любимата му изпъква рязко на бледата му кожа. Айлия. Не прилича на призрак. Но трябва да е такъв. Видях го да умира в Третото изпитание, пронизан от ятагана на Декс.
Не се усеща и като призрак — нещо, което разбирам с внезапна жестокост, когато, след като ме оглежда за миг, той замахва с юмрук към челюстта ми.