Избликът на болка, пронизал черепа ми, е притъпен до половината от това, което би трябвало да бъде. Въпреки това отстъпвам назад. Омразата зад удара е по-силна от самия него.
— Това беше задето остави Декс да ме убие в Изпитанието. —
— Съжалявам — казвам. — Трябваше да го спра. —
— Няма значение, щом все още съм мъртъв. —
— Къде сме? Какво е това място? —
— Мястото на чакане. За мъртвите, които не са готови да продължат напред, явно. Лиандър и Деметрий си тръгнаха. Аз — не. Заседнал съм тук, да слушам това блеене. —
Блеене? Предполагам, че има предвид шепота на призраците, които се носят между дървета, което за мен не е по-досадно от шума на морския прилив.
— Но аз не съм мъртъв. —
— Тя не се ли появи, за да ти изнесе речта си? — пита Триста. — Добре дошъл в Мястото на чакане, царството на духовете. Аз съм Ловецът на души и съм тук, за да ти помогна да преминеш от другата страна. —
Когато поклащам глава, объркан, Триста ми хвърля злобна усмивка. — Е, скоро ще се появи, ще се опита да те принуди да продължиш напред. Всичко това е нейно. — Той посочва гората, духовете, които все още шепнат отвъд линията на дърветата. После лицето му се променя — изкривява се.
— Тя е! — Той изчезва между дърветата с неестествена бързина. Разтревожен, се завъртам и виждам сянка, която се откъсва от близкия ствол.
Държа ръцете си отпуснати отстрани — готови да сграбчат, да удушат, да ударят. Фигурата се приближава, движи се съвсем различно от човек. Твърде плавно, твърде бързо.
Но когато е само на няколко крачки, забавя и се превръща в стройна, тъмнокоса жена. Лицето й е без бръчки, но не мога да отгатна възрастта й. Черните й ириси и древният й поглед подсказват нещо, което не мога да проумея.
— Здравей, Елиас Валерий. — Земният й глас е странно акцентиран, сякаш не е свикнала да говори на серански. — Аз съм Ловецът на души и съм доволна най-сетне да се срещнем. Наблюдавах те известно време.
Добре. — Трябва да се махна оттук. —
— Харесва ли ти? — Гласът й е мек. — Болката, която причиняваш? Страданието? Виждам го. — Очите й проследяват въздуха около главата ми, раменете ми. — Носиш го със себе си. Защо? Носи ли ти щастие? —
— Не. — Отдръпвам се от тази мисъл. — Не искам да — не искам да наранявам хората. —
— И все пак унищожаваш всички, които се доближат до теб. Приятелите ти. Дядо ти. Хелене Артурия. Ти ги нараняваш. — Тя замълчава, докато ужасната истина в думите й попива в мен. — Не наблюдавам онези от другата страна — казва тя. — Но ти си различен. —
— Не бива да съм тук — казвам. — Не съм мъртъв. —
Тя ме оглежда дълго, преди да наклони глава като любопитна птица. — Но ти си мъртъв — казва. — Просто още не го знаеш. —
• • •
Очите ми рязко се отварят към небе, покрито с облаци. Съсредоточавам се — средата на сутринта е, а аз съм клюмнал напред, главата ми подскача в пространството между врата и рамото на Лайя. Ниски хълмове се издигат и спадат около нас, осеяни с дървета джак, храсти и малко друго. Лайя насочва коня на югоизток с тръс, право към Скалата на нападателите. Усещайки движението ми, тя се обръща.
— Елиас! — Тя забавя коня. — Беше в безсъзнание с часове. Аз… мислех, че може да не се събудиш. —
— Не спирай коня. — Нямам нищо от силата, която усещах в халюцинацията си, но се принуждавам да се изправя. Замайване ме залива, езикът ми е тежък в устата ми. Остани, Елиас, казвам си. Не позволявай на Ловеца на души да те дръпне обратно. — Дръж ни в движение — войниците… —
— Яздихме цяла нощ. Видях войници, но бяха далеч и се отправяха на юг. — Сенки са се настанили под очите й, ръцете й треперят. Изтощена е. Вземам юздите от нея и тя се отпуска назад към мен, затваряйки очи.
— Къде беше, Елиас? Помниш ли? Защото съм виждала припадъци преди. Могат да те изкарат от строя за няколко минути, дори за час. Но ти беше в безсъзнание много по-дълго. —
— Странно място. Го-гора… —
— Не смей да припадаш отново, Елиас Валерий. — Лайя се завърта и разтърсва раменете ми, а аз рязко отварям очи. — Не мога да се справя без теб. Гледай хоризонта. Какво виждаш? —
Принуждавам се да погледна нагоре. — О-облаци. Идва буря. Голяма. Трябва ни подслон. —
Лайя кимва. — Усещам я. Бурята. — Тя поглежда назад. — Напомня ми за теб. —
Опитвам се да разбера дали това е комплимент, но се отказвам. Десет пъти по дяволите, толкова съм уморен.
— Елиас. — Тя поставя ръка на лицето ми и ме принуждава да срещна златните й очи, хипнотизиращи като на лъвица. — Остани с мен. Имаше доведен брат — разкажи ми за него. —