Гласове ме зоват — Мястото на чакане ме дърпа обратно с алчни нокти.
— Шан — изхриптявам. — И-името му е Шан. Настойчив, точно като Мами Рила. Той е на деветнайсет — с година по-млад. — Бърборя, опитвайки се да отблъсна студената хватка на Мястото на чакане. Докато говоря, Лайя пъха вода в ръцете ми, подканяйки ме да пия.
— Остани. — Тя го повтаря, а аз се вкопчвам в думата, сякаш е спасителен пояс в открито море. — Не се връщай. Имам нужда от теб. —
Часове по-късно бурята ни връхлита и макар язденето в нея да е мизерно, влагата ме събужда допълнително. Насочвам коня към ниска клисура, осеяна с камъни. Бурята е твърде силна, за да виждаме повече от няколко крачки — което означава, че войниците на Империята ще са също толкова слепи.
Слизам от коня и прекарвам дълги минути, опитвайки се да се погрижа за жребеца, но ръцете ми отказват да действат както трябва. Непознато чувство ме обзема: страх. Смачквам го. Ще се пребориш с отровата, Елиас. Ако щеше да те убие, вече щеше да си мъртъв.
— Елиас? — Лайя е до мен, загриженост е изписана на лицето й. Тя е опънала брезент между два камъка и когато свършвам с коня, ме отвежда там и ме кара да седна.
— Тя ми каза, че наранявам хората — изтърсвам, докато се свиваме заедно. — Оставям ги да бъдат наранени. —
— Кой ти каза това? —
— Ще те нараня — казвам. — Наранявам всички. —
— Спри, Елиас. — Лайя хваща ръцете ми. — Освободих те, защото не ме нарани. — Тя замълчава, а дъждът е студена завеса около нас. — Опитай се да останеш, Елиас. Беше отсъствал толкова дълго последния път, а имам нужда да останеш. —
Толкова сме близо, че виждам вдлъбнатината в центъра на долната й устна. Кичур коса се е измъкнал от кокчето й и пада по дългия й златен врат. Бих дал толкова много, за да съм толкова близо до нея и да не съм отровен или преследван, ранен или обсебен.
— Разкажи ми друга история — промълвява тя. — Чух, че Петиците виждат южните острови. Красиви ли са? — При кимването ми тя ме побутва. — Как изглеждат? Чиста ли е водата? —
— Водата е синя. — Опитвам се да потисна завалянето в гласа си, защото тя е права: трябва да остана. Трябва да ни заведа до Скалата. Трябва да взема Телийс. —
— Но не — не тъмносиня. Хиляда сини нюанса. И зелени. Като… като някой е взел очите на Хел и ги е превърнал в океан. —
Тялото ми трепери. Не — не отново. Лайя хваща бузите ми в ръцете си, допирът й изпраща вълна от желание през мен.
— Остани с мен — казва тя. Пръстите й са хладни върху трескавата ми кожа. Светкавица проблясва, осветявайки лицето й, правейки златните й очи по-тъмни, придавайки й неземно усещане. — Разкажи ми друг спомен — настоява тя. — Нещо хубаво. —
— Ти — казвам. — П-първия път, когато те видях. Красива си, но има много красиви момичета, и… — Намери думите. Накарай се да останеш. — Това не е причината да изпъкнеш. Ти си като мен… —
— Остани с мен, Елиас. Остани тук. —
Устата ми не работи. Чернотата, надвиснала в края на зрението ми, се приближава.
— Не мога да остана… —
— Опитай, Елиас. Опитай! —
Гласът й заглъхва. Светът потъмнява.
• • •
Този път се озовавам седнал на пода на Гората, топлина от огън прогонва студа от костите ми. Ловецът на души седи срещу мен, търпеливо подхранвайки пламъците с дърва.
— Вайкането на мъртвите не те притеснява — казва тя.
— Ще отговоря на въпросите ти, ако ти отговориш на моите — отвръщам. Когато тя кимва, продължавам.
— Не ми звучи като вайкане. По-скоро като шепот. — Очаквам отговор от нея, но няма такъв. — Мой ред. Тези припадъци — не би трябвало да ме изкарват от строя с часове. Ти ли го правиш? Ти ли ме задържаш тук? —
— Казах ти: наблюдавах те. Исках възможност да поговоря. —
— Пусни ме обратно. —
— Скоро — казва тя. — Имаш ли още въпроси? —
Разочарованието ми нараства и ми се иска да й изкрещя — но имам нужда от отговори. — Какво имаше предвид, когато каза, че съм мъртъв? Знам, че не съм. Жив съм. —
— Не за дълго. —
— Можеш ли да виждаш бъдещето, като Авгурите? —
Главата й се вдига, а дивото ръмжене на устните й е безспорно нечовешко.
— Не споменавай тези същества тук — казва тя. — Това е свято място, където мъртвите намират покой. Авгурите са проклятие за смъртта. — Тя се успокоява. — Аз съм Ловецът на души, Елиас. Занимавам се с мъртвите. И смъртта те е поискала — там. — Тя потупва ръката ми, точно където звездата на Комендантката ме поряза.
— Отровата няма да ме убие — казвам. — И ако с Лайя вземем екстракта от Телийс, припадъците също няма. —