— Лайя. Момичето Книжник. Още един въглен, готов да изгори света — казва тя. — И нея ли ще нараниш? —
— Никога. —
Ловецът на души поклаща глава. — Сближаваш се с нея. Не виждаш ли какво правиш? Комендантката те отрови. Ти, на свой ред, си отрова. Ще отровиш радостта на Лайя, надеждата й, живота й, както си отровил всичко останало. Ако ти е скъпа, не й позволявай да ти пука за нея. Като отровата, която бушува в теб, ти нямаш противоотрова. —
— Няма да умра. —
— Само волята не може да промени съдбата. Помисли върху това, Елиас, и ще видиш. — Усмивката й е тъжна, докато разбърква огъня. — Може би ще те повикам тук отново. Имам много въпроси… —
Връщам се в реалния свят с рязкост, от която зъбите ми ме заболяват. Нощта е обвита в мъгла. Трябва да съм бил в безсъзнание с часове. Конят ни върви стабилно напред, но усещам треперенето на краката му. Скоро ще трябва да спрем.
Лайя продължава да язди, без да забелязва, че съм се събудил. Умът ми не е толкова ясен, колкото беше в Мястото на чакане, но помня думите на Ловеца на души. Помисли върху това, Елиас, и ще видиш.
Преравям в паметта си отровите, които познавам, проклинайки се, че не съм обръщал повече внимание на центуриона от Блекклиф, който ни обучаваше за токсините.
Нощна трева. Едва спомената, защото е незаконна в Империята, дори за Маските. Забранена е преди век, след като е използвана за убийството на един император. Винаги смъртоносна, макар при по-високи дози убива бързо. При по-ниски дози единствените симптоми са тежки припадъци.
От три до шест месеца припадъци, спомням си. После смърт. Няма лек. Няма противоотрова.
Най-сетне разбирам защо Комендантката ни остави да избягаме от Сера, защо не си направи труда да ми пререже гърлото. Не й се е наложило.
Защото вече ме беше убила.
Глава 8
Хелене
— Шест счупени ребра, двайсет и осем разкъсвания, тринайсет фрактури, четири скъсани сухожилия и натъртени бъбреци.
Утринното слънце струи през прозорците на детската ми спалня, отразявайки се в сребристорусата коса на майка ми, докато тя предава оценката на лекаря. Наблюдавам я в богато украсеното сребърно огледало пред нас — подарък, който ми даде, когато бях момиче. Повърхността му, без нито едно петънце, е специалност на град далеч на юг, остров на стъклодухачи, който баща ми някога посети.
Не бива да съм тук. Трябва да съм в казармите на Черната гвардия, подготвяйки се за аудиенцията си с император Марк Фарар, която ще се състои след по-малко от час. Вместо това седя сред копринените килими и лавандуловите завеси на Вила Артурия, обгрижвана от майка ми и сестрите ми, вместо от военен медик. Беше в разпит пет дни и те бяха болни от тревога, настоя баща ми. Искат да те видят. Нямах сили да му откажа.
— Тринайсет фрактури не са нищо. — Гласът ми е дрезгав. Опитах се да не крещя по време на разпита. Гърлото ми е сурово от моментите, в които не успях. Майка ми зашива рана и аз прикривам гримаса, докато тя завързва конеца.
— Права е, мамо. — Ливия, най-малката Артурия на осемнайсет години, ми отправя мрачна усмивка. — Можеше да е по-лошо. Можеха да й отрежат косата.
Изсумтявам — твърде болезнено е да се смея, и дори майка ми се усмихва, докато нанася мехлем върху една от раните ми. Само Хана остава безизразна.
Поглеждам към нея, а тя извръща очи, стиснала челюст. Никога не се научи да потиска омразата си към мен, средната ми сестра. Макар че след първия път, когато извадих ятаган срещу нея, поне се научи да я прикрива.
— Сама си е виновна. — Гласът на Хана е тих, отровен и напълно очакван. Изненадана съм, че й отне толкова време. — Отвратително е. Не биваше да те изтезават за информация за онзи… онзи звяр. — Елиас. Благодарна съм, че не изрича името му. — Трябваше да им я дадеш…
— Хана! — Майка ми рязко я прекъсва. Ливия, с изправен гръб, отправя гневен поглед към сестра ни.
— Моята приятелка Аелия трябваше да се омъжи след седмица — изсъсква Хана. — Годеникът й е мъртъв заради твоя приятел. А ти отказваш да помогнеш да го намерят.
— Не знам къде е той…
— Лъжкиня! — Гласът на Хана трепери от повече от десетилетие натрупана ярост. Четиринайсет години моето обучение беше по-важно от всичко, което тя или Ливи правеха. Четиринайсет години, в които баща ми се интересуваше повече от мен, отколкото от другите си дъщери. Омразата й ми е толкова позната, колкото собствената ми кожа. Това не я прави по-малко болезнена. Тя ме гледа и вижда съперница. Аз я гледам и виждам сестрата с широко отворени очи и руса коса, която някога беше най-добрата ми приятелка.