— Какво, за небесата, беше това?
— Земетресение? — Елиас се отдръпва леко. — В Сер не стават земетресения.
Продължаваме по катакомбите, по-бързо от преди. С всяка стъпка очаквам да видя отново светлини, да чуя викове.
Когато Елиас спира, се блъсвам в гърба му. Влизаме в кръгла зала с нисък купол. Отпред се разклоняват два тунела. В единия мъждукат факли. В стените са вградени крипти, пазени от каменни статуи на войници. Под шлемовете им черепите ни зяпат. Приближавам се до Елиас.
Но той не гледа нито статуите, нито тунелите. Гледа малко момиче в средата на залата.
То е с дрипави дрехи и стиска ръка върху кървяща рана встрани. Фините ѝ черти издават Книжник, но щом се опитвам да видя очите ѝ, тя свежда глава. Горкото дете. Сълзи се стичат по изцапаните ѝ бузи.
— Проклети небеса, вече става тясно тук — промърморва Елиас. Приближава се внимателно. — Не бива да си тук, малка. Сама ли си?
Тя изхлипва тихо. — Помогни ми — прошепва.
— Нека видя раната — Елиас кляка, както правеше дядо ми с малките си пациенти. Тя се отдръпва и поглежда към мен.
Пристъпвам, макар че нещо вътре в мен предупреждава да внимавам. — Как се казваш, мъничка? — питам.
— Помогни ми — повтаря. Начинът, по който отбягва погледа ми, кара кожата ми да настръхне. Но може би е уплашена — сигурно Империята я е наранила, а сега пред нея стои въоръжен до зъби Воин.
Момичето се отдръпва. Аз поглеждам към тунела с факлите. Това значи, че сме в територията на Империята. Скоро ще дойдат войници.
— Елиас — кимвам натам. — Нямаме време. Войниците...
— Не можем да я оставим — вината е изписана на лицето му. Смъртта на приятелите му от Третото изпитание още го тежи. Не иска да причини нова.
— Имаш ли семейство в града? — пита той. — Имаш ли нужда...
— Сребро — прошепва тя. — Имам нужда от сребро.
Елиас повдига вежди. И аз не очаквах това.
— Сребро? Ние нямаме...
— Сребро. — Тя пристъпва встрани като рак. За миг ми се струва, че виждам твърде бързо движение под косата ѝ. Странно. — Монети. Оръжие. Бижута.
Погледът ѝ се плъзга по шията, ушите, китките ми. С този поглед се издава.
Зяпам катраненочерните кухини, където трябва да са очите ѝ, и посягам към камата. Но Елиас вече е пред мен, сабите му проблясват.
— Назад! — изръмжава. Всяка нотка в гласа му е на Маска.
— Помогни ми. — Момичето отново свежда глава, ръцете ѝ се скриват зад гърба. — Помогни...
Усмивката ѝ се изкривява в подигравка. Издава онова същото ръмжене. Това е съществото, което ни следеше.
— Знам, че имаш сребро. — Гладът в гласа ѝ е животински. — Дай ми го. Имам нужда от него.
— Махни се от нас — казва Елиас. — Преди да ти взема главата.
Тя го игнорира и впива поглед в мен. — Не ти трябва, човече. Ще ти дам нещо в замяна. Нещо чудно.
— Какво си ти? — прошепвам.
Тя изхвърля ръце. Пръстите ѝ светват в зеленикава светлина. Елиас се хвърля към нея, но тя го избягва и ме хваща за китката. Извиквам, ръката ми проблясва, после тя отхвръква назад, пищейки и стискайки ръката си сякаш гори. Елиас ме вдига от земята и хвърля нож, който тя избягва.
— Хитра! — изсъсква. — Питаш какво съм, а ти какво си?
Елиас я връхлита, острието се плъзга по шията ѝ, но тя е твърде бърза.
— Убиец! — изкрещява. — Смърт сама по себе си! Ако греховете ти бяха кръв, щеше да се удавиш в собствената си река!
Елиас отстъпва, шокиран. Светлина проблясва в тунела. Три факли се приближават бързо.
— Идват войници — изръмжава съществото. — Ще ги убия за теб, момиче със златни очи. Вече отклоних другите, които ви следяха. Ще го направя пак. Ако ми дадеш среброто си. Той го иска. Ще ни възнагради, ако му го занесем.
Кой, за небето, е той? Не питам, само вдигам камата си в отговор.
— Глупаво човече! — изсъсква момичето. — Той ще го вземе от теб. Ще намери начин. — Обръща се към тунела. — Елиас Валерий! — потръпвам. Крясъкът ѝ е толкова силен, че сигурно я чуват чак в Антиум. — Елиас Вале—
Думите ѝ секват, когато сабята на Елиас прорязва сърцето ѝ. — Ефрит, ефрит от пещерата — промълвява той. Тялото ѝ се свлича от острието и пада с тъп удар, като камък. — Обича мрака, но се бои от острието.
— Стара песничка — казва Елиас, прибирайки сабята. — Не знаех, че ще ми послужи някой ден.
Хваща ме за ръката и хукваме по неосветения тунел. Може би по чудо войниците не чуха виковете ѝ. Може би не ни видяха. Може би, може би...