— Казах ти, че желанието ти да я доминираш ще създаде проблеми.
Гласът ме кара да потръпна. Напомня ми за нещо: ефритите от Второто изпитание, начина, по който гласовете им звучаха като вятър. Но ефритите бяха летен ураган. Този глас е зимна буря.
— Ако Готвачката те обижда, можеш сам да я убиеш.
— Имам ограничения, Керис. Тя е твое творение. Погрижи се за нея. Вече ни струва скъпо. Лидера на Съпротивата беше важен. А сега е мъртъв.
— Той може да бъде заменен. — Комендантката спира, подбирайки внимателно думите си. — И простете, господарю мой, но как може вие да ми говорите за обсебеност? Не ми казахте коя е робинята. Защо се интересувате толкова от нея? Какво е тя за вас?
Дълга, напрегната пауза. Отстъпвам крачка назад, вече нащрек за онова, което е в стаята с Комендантката.
— А, Керис. Занимаваш се в свободното си време, виждам? Проучваш за нея? Коя е тя… кои са били родителите й…
— Беше достатъчно лесно да разбера, след като знаех какво да търся.
— Момичето не е твоя грижа. Омръзна ми от въпросите ти. Малките победи те направиха дръзка, Комендантке. Не позволявай да те направят глупава. Имаш заповедите си. Изпълни ги.
Отстъпвам от поглед точно когато Комендантката излиза от стаята. Тя крачи по коридора, и аз изчаквам, докато стъпките й заглъхнат, преди да изляза иззад ъгъла — и се озовавам лице в лице с другия събеседник.
— Подслушваше.
Кожата ми става лепкава, и установявам, че стискам дръжката на ятагана си. Фигурата пред мен изглежда като обикновен мъж в проста одежда, с ръкавици на ръцете и качулка, спусната ниско, за да скрие лицето му. Отвеждам поглед от него веднага. Някакъв влечугов инстинкт ми крещи да продължа напред. Но, за моя тревога, откривам, че не мога да помръдна.
— Аз съм Кървав гарван. — Не намирам сила в ранга си, но все пак изправям рамене. — Мога да подслушвам, където пожелая.
Фигурата накланя глава и подушва, сякаш усеща мириса на въздуха около мен.
— Надарена си. — Мъжът звучи леко изненадан. — Лечебна сила. Ефритите я събудиха. Усещам я. Синьото и бялото на зимата, зеленото на ранната пролет.
Кървящи небеса. Искам да забравя за странната, изтощаваща сила, която използвах върху Елиас и Лайя.
— Нямам представа за какво говориш. — Маската в мен поема контрол.
— Ще те унищожи, ако не внимаваш.
— И ти как би могъл да знаеш? — Кой е този мъж — ако изобщо е мъж?
Фигурата вдига ръка в ръкавица до рамото ми и изпява една нота, висока, като песен на птица. Толкова неочаквано, предвид дълбокия, груб глас. Огън пронизва тялото ми, и стискам зъби, за да не изкрещя.
Но когато болката отшумява, тялото ми боли по-малко, и мъжът посочва към огледалото на отсрещната стена. Синините по лицето ми не са изчезнали, но са значително по-светли.
— Аз бих знаел. — Съществото пренебрегва шока ми с разтворена уста. — Трябва да си намериш учител.
— Предлагаш ли се? — Трябва да съм луда, за да го кажа, но съществото издава странен звук, който може би е смях.
— Не. — То подушва отново, сякаш обмисля. — Може би… един ден.
— Какво — кой си ти?
— Аз съм Жътваря, момиче. Идвам да прибера онова, което е мое.
При тези думи се осмелявам да погледна в лицето на мъжа. Грешка, защото вместо очи виждам звезди, пламтящи като огньовете на адовете. Докато срещам погледа му, вълна от самота ме залива. И все пак да я нарека самота не е достатъчно. Чувствам се опустошена. Унищожена. Сякаш всичко и всички, за които ме е грижа, са ми изтръгнати от ръцете и хвърлени в ефира.
Погледът на съществото е въртяща се бездна, и докато зрението ми почервенява и аз се олюлявам назад към стената, осъзнавам, че не гледам в очите му. Гледам в бъдещето си.
За миг го виждам. Болка. Страдание. Ужас. Всичко, което обичам, всичко, което има значение за мен, залято в кръв.
Глава 9
Лайя
Гнездо на разбойници се издига в небето като колосален юмрук. То закрива хоризонта, сянката му задълбочава мрака на обгърнатата в мъгла пустиня. Оттук изглежда неподвижно и изоставено. Но слънцето отдавна е залязло и не мога да се доверя на очите си. Дълбоко в лабиринтните пукнатини на тази огромна скала Гнездото гъмжи от подонките на Империята.
Поглеждам към Елиас и виждам, че качулката му се е смъкнала назад. Когато я издърпвам нагоре, той не помръдва, а тревога се усуква в стомаха ми. През последните три дни ту губеше съзнание, ту се връщаше, но последният му пристъп беше особено силен. Безсъзнанието, което последва, продължи повече от ден — най-дългият период досега. Не разбирам от лечение колкото дядо, но дори аз знам, че това не е на добро.