Ставам право в локва и се подхлъзвам. Качулката ми пада от главата. По дяволите. Изправям се бързо, дръпвайки качулката над очите си и поглеждайки през рамо. Племенният все още ме гледа, тъмните му очи присвити.
Махай се оттук, Лайя! Побързвам, завивайки по една уличка, после по друга, преди да се осмеля да погледна назад. Няма Племенен. Въздъхвам облекчено.
Дъждът се усилва и аз се връщам към аптекаря. Надничам от уличката, в която съм, за да видя дали Племенният и приятелите му все още са на сергията за чай. Но изглежда са си тръгнали. Преди да се върнат — и преди някой друг да ме види — се шмугвам в магазина.
Миризмата на билки ме залива, примесена с нещо тъмно и горчиво. Покривът е толкова нисък, че едва не си удрям главата. Традиционни племенни лампи висят от тавана, сложният им флорален блясък контрастира с тъмната земна атмосфера на магазина.
„Епка кесия меда карун?“
Племенно дете на около десет години ми се обръща отзад тезгяха. Над главата ѝ висят китки билки. Флаконите, подредени по стените зад нея, блестят. Оглеждам ги, търсейки нещо познато. Момичето се изкашля.
„Епка Кийя Нечея?“
За всичко, което знам, може да ми казва, че мириша на кон. Но нямам време да го разгадая, затова снишавам гласа си и се надявам да ме разбере.
— Телис.
Момичето кима и рови из едно-две чекмеджета, преди да поклати глава, да заобиколи тезгяха и да огледа рафтовете. Почесва брадичката си, вдига пръст към мен, сякаш ми казва да изчакам, и се шмугва през задна врата. Зървам стая за съхранение с прозорец, преди вратата да се затвори.
Минава минута. Още една. Хайде. Отделена съм от Елиас поне час, а ще ми отнеме още половин час да се върна при него. Ами ако получи друг припадък? Ако извика или изкрещи и издаде местоположението си на някой, минаващ наблизо?
Вратата се отваря и момичето се връща, този път с ниско бурканче с кехлибарена течност: екстракт от Телис. Отзад тезгяха тя бавно изважда по-малък флакон и ме поглежда очаквателно.
Вдигам двете си ръце веднъж, после още веднъж. — Двадесет драхми. — Това би трябвало да стигне на Елиас за известно време. Детето отмерва течността с мъчителна бавност, очите ѝ се стрелкат към мен на всеки няколко секунди.
Когато най-накрая запечатва флакона с восък, посягам да го взема, но тя го дръпва, размахвайки четири пръста към мен. Пускам четири сребърника в ръцете ѝ. Тя поклаща глава.
„Завер!“ Вади златна марка от кесията си и я размахва във въздуха.
— Четири марки? — избухвам. — Можеш направо да поискаш проклетата луна! — Момичето само изпъчва брадичка. Нямам време за пазарлъци, затова изваждам парите и ги тръшвам, протягайки ръка за Телис.
Тя се колебае, очите ѝ се стрелкат към входната врата.
Изваждам кинжала си с едната ръка и грабвам флакона с другата, изтласквайки се от колибата със стиснати зъби. Но единственото движение в тъмната уличка е от коза, която дъвче боклук. Животното измучава към мен, преди да се върне към празника си.
Все пак съм неспокойна. Племенното момиче се държеше странно. Хуквам, избягвайки главния път и придържайки се към калните, зле осветени задни улички на пазара. Бързам към западния край на Гнездото, толкова съсредоточена да гледам назад, че не виждам тъмната, слаба фигура пред мен, докато не се блъсвам право в нея.
— Извинете ме, — казва копринен глас. Вонята на гхас и чаени листа ме завладява. — Не ви видях там.
Кожата ми настръхва от познатия глас. Племенният. Онзи с белега. Очите му се впиват в моите и се стесняват. — И какво прави едно златооко момиче Книжница в Разбойническото Гнездо? Бяга от нещо, може би? Небеса. Той наистина ме разпозна.
Хвърлям се надясно, но той ме блокира.
— Махни се от пътя ми. — Светвам с ножа към него. Той се смее и слага една ръка на рамото ми, ловко ме обезоръжавайки с другата.
— Ще си извадиш окото, малка тигрице. — Завърта кинжала ми в едната си ръка. — Аз съм Шикаат, от Племе Гула. А ти си…?
— Не е твоя работа. — Опитвам да се изтръгна от него, но ръката му е като менгеме.
— Искам само да поговоря. Върви с мен. — Стяга ръката си върху рамото ми.
— Пусни ме. — Ритам по глезена му и той трепва, пускайки ме. Но когато се хвърлям към входа на странична уличка, той сграбчва ръката ми, после хваща и другото ми китка, вдигайки ръкавите ми.
— Окови за роби. — Прокарва пръст по все още протритата кожа на китките ми. — Отскоро свалени. Интересно. Искаш ли да чуеш моята теория?
Той се навежда близо, черните му очи блестят, сякаш споделя шега. — Мисля, че има много малко момичета Книжници със златни очи, които бродят из дивото. Раните ти ми казват, че си видяла битка. Миришеш на пушек — може би от пожарите в Сера? А лекарството — е, това е най-интересното от всичко.