Разговорът ни привлича любопитни погледи — повече от любопитни. Моряк и Воин, и двамата с кожени брони, отбелязващи ги като ловци на глави, наблюдават с интерес. Един се приближава, но Племенният ме повежда по уличката, далеч от тях. Той излайва дума в сенките. Миг по-късно се появяват двама мъже — неговите прислужници, без съмнение — и се обръщат да отблъснат ловците на глави.
— Ти си момичето Книжница, което Воините търсят. — Шикаат поглежда между сергиите, в тъмните места, където може да дебнат заплахи. — Тази, която пътува с Елиас Ветурий. И нещо не е наред с него, иначе нямаше да си тук сама, толкова отчаяна за екстракт от Телис, че да платиш двадесет пъти повече, отколкото трябва.
— Как, по дяволите, разбра? —
— Няма много Книжници наоколо, — казва той. — Когато се появи някой, го забелязваме.
По дяволите. Момичето в аптеката сигурно го е предупредило.
— Сега. — Усмивката му е само зъби. — Ще ме заведеш при твоя нещастен приятел, или ще забия нож в корема ти и ще те хвърля в пропаст да умреш бавно.
Зад нас ловците на глави спорят разгорещено с хората на Шикаат.
— Той знае къде е Елиас Ветурий! — извиквам към ловците. Те посягат към оръжията си, и други глави на пазара се обръщат нагоре.
Племенният въздъхва, отправяйки ми почти съжалителен поглед. В мига, в който отклонява вниманието си от мен към ловците на глави, ритам глезена му и се измъквам.
Шмугвам се под брезенти, събаряйки кошница със стоки и едва не поваляйки стара Морячка на гърба ѝ. За момент съм извън погледа на Шикаат. Пред мен се издига скална стена, а вдясно е редица от палатки. Вляво, пирамида от щайги се опира несигурно встрани на каруца с кожи.
Изтръгвам кожа от върха на купчината и се гмурвам под каруцата, покривайки се и дърпайки краката си извън поглед точно преди Шикаат да нахлуе в уличката. Тишина, докато оглежда района. После стъпки, приближаващи се... все по-близо...
Изчезни, Лайя. Свивам се назад в тъмнината, хващайки гривната си за сила. Не можеш да ме видиш. Виждаш само сенки, само тъмнина.
Шикаат ритва щайгите, пропускайки тънка ивица светлина под каруцата. Чувам го да се навежда, чувам дишането му, докато наднича под нея.
Аз съм нищо, нищо освен купчина кожи, нищо важно. Не ме виждаш. Не виждаш нищо.
— Джитан! — извиква той към хората си. — Имир!
Бързи стъпки на двама мъже се приближават и миг по-късно светлината на лампа прогонва тъмнината под каруцата. Шикаат изтръгва кожата и аз се озовавам лице в лице с триумфиращото му изражение.
Само че триумфът му се превръща в объркване почти веднага. Той гледа кожата и после обратно към мен. Вдига лампата, осветявайки ме ясно.
Но не гледа към мен. Сякаш не може да ме види. Сякаш съм невидима.
Което е невъзможно.
В мига, в който го помислям, той премигва и ме сграбчва.
— Ти изчезна, — прошепва той. — И сега си тук. Направи ли ми магия?
Разтърсва ме силно, разклащайки зъбите ми в главата. — Как го направи?— Махай се! — Дърпам се към него, но той ме държи на разстояние.
— Ти беше изчезнала! — просъсква той. — И после се появи пред очите ми.
— Луд си! — Захапвам ръката му, а той ме придърпва близо, принуждавайки лицето ми към неговото, вперил поглед в очите ми. — Пушил си твърде много гхас!
— Кажи го пак, — казва той.
— Ти си луд. Бях там през цялото време.
Той поклаща глава, сякаш може да разбере, че не лъжа, но все пак не ми вярва. Когато пуска лицето ми, опитвам да се измъкна — безуспешно.
— Стига, — казва той, докато хората му връзват ръцете ми пред мен. — Заведи ме при Маската, или умираш.
— Искам дял. — Идея разцъфтява в главата ми. — Десет хиляди марки. И отиваме сами — не искам хората ти да ни следват.
— Без дял, — казва той. — Моите хора остават до мен.
— Тогава го намери сам! Забий ми нож, както обеща, и върви.
Задържам погледа му, както правеше баба, когато племенните търговци предлагаха твърде ниска цена за нейните сладка и заплашваше да си тръгне. Сърцето ми гърми като копита на кон.
— Петстотин марки, — казва Племенният. Докато отварям уста да протестирам, той вдига ръка. — И безопасен проход до племенните земи. Добра сделка е, момиче. Приеми я.
— А хората ти?
— Остават. — Оглежда ме. — На разстояние.
Проблемът с алчните хора, каза ми веднъж дядо, е, че мислят, че всички останали са толкова алчни, колкото са те. Шикаат не е по-различен.