Точно в този момент тялото ми ме предава.
Адреналинът от атаката се излива от мен като вода в канавка и аз се олюлявам назад, зрението ми се раздвоява. Лайя грабва нещо от земята и се обръща към племенника, който й се усмихва злобно.
— Героят ти още има отрова в тялото си, момиче — изсъсква той. — Сега не може да ти помогне.
Той се хвърля към нея, замахвайки с ножа, готов да я убие. Лайя хвърля шепа пръст в очите му, а той изревава, извръщайки лице. Но не може да спре инерцията на тялото си. Лайя вдига ножа си и с отвратителен звук племенникът се нанизва на острието.
Лайя ахва и пуска ножа, отстъпвайки назад. Шикаат протяга ръка, сграбчвайки я за косата, устата й се отваря в безмълвен вик, а очите й са приковани в острието, забито в гърдите му. Погледът й намира лицето ми, изпълнен с ужас, докато Шикаат, с последните си сили, се опитва да я убие.
Силите ми най-сетне се връщат и аз го отблъсквам от нея. Той я пуска, гледайки с любопитство отслабналата си ръка, сякаш не е негова. После се срива на земята, мъртъв.
— Лайя? — извиквам й, но тя се взира в тялото, сякаш е в транс. Първото й убийство. Стомахът ми се свива, спомняйки си първото си убийство — варварско момче. Помня боядисаното му в синьо лице, дълбокия разрез в корема му. Знам прекалено добре какво чувства Лайя в този момент. Отвращение. Ужас. Страх.
Енергията ми се връща. Всичко е болка — гърдите, ръцете, краката ми. Но не получавам гърчове, не халюцинирам. Извиквам на Лайя отново и този път тя вдига поглед.
— Не исках да го направя — казва тя. — Той… той просто се хвърли към мен. А ножът…
— Знам — отвръщам нежно. Тя няма да иска да говори за това. Умът й е в режим на оцеляване — няма да й позволи. — Разкажи ми какво се случи в Гнездото. Кажи ми как се сдобих с Телис.
Тя разказва историята бързо, помагайки ми да вържем в безсъзнание племенника, докато говори. Слушайки я, съм наполовина в недоверие и наполовина изпълнен с гордост от чистата й смелост.
Отвън, пред пещерата, чувам крясъка на кукумявка — птица, която няма работа да е навън в такова време. Придвижвам се към входа.
Нищо не се движи сред скалите отвън, но поривът на вятъра носи миризмата на пот и коне към мен. Изглежда Шикаат не е лъгал за стоте души, чакащи отвън.
На юг, зад гърба ни, има масивна скала. Сера е на запад. Пещерата гледа на север, отваряйки се към тясна пътека, която се спуска в пустинята и към проходите, които биха ни отвели безопасно през Серанския хребет. На изток пътеката се гмурва в Джътс — половин миля от стръмни скални зъбери, които са смърт дори в най-доброто време, камо ли когато вали като из ведро. Източната стена на Серанския хребет се издига отвъд Джътс. Без пътеки, без проходи, само диви планини, които в крайна сметка се спускат към племенната пустиня.
Десет пъти по дяволите.
— Елиас — Лайя е неспокойно присъствие до мен. — Трябва да се махнем оттук. Преди племенникът да се събуди.
— Един проблем — кимвам към мрака отвън. — Обградени сме.
Пет минути по-късно връзвам Лайя за себе си и премествам вързания помощник на Шикаат до входа на пещерата. Привързвам тялото на Шикаат към коня, сваляйки наметалото му, за да го разпознаят хората му. Лайя отбягва да гледа към тялото.
— Сбогом, конче — Лайя потърква коня между ушите. — Благодаря, че ме носи. Тъжно ми е, че те губя.
— Ще ти открадна друг — казвам сухо. — Готова ли си?
Тя кимва, а аз се придвижвам към дъното на пещерата, запалвайки кремък върху суха трева. Подхранвам пламъка, давайки му малкото четка и дърва, които намирам, повечето мокри. Гъст бял дим се издига, бързо запълвайки пещерата.
— Сега, Лайя.
Лайя удря коня с всичка сила по задницата, изпращайки го заедно с Шикаат да препусне навън от пещерата към племенниците, чакащи на север. Мъжете, скрити зад свободно стоящите скали на запад, излизат, ревейки при вида на дима и мъртвия си водач.
Което означава, че не гледат към нас с Лайя. Измъкваме се от пещерата, с качулки, спуснати ниско, прикрити от дим, дъжд и мрак. Издърпвам Лайя на гърба си, проверявам въжето, което съм завързал за незабележим и полузакрит скален зъбер, и се спускам безшумно надолу в Джътс, движейки се ръка под ръка, докато стигам до покрит с дъжд скала десет стъпки по-долу. Лайя скача от гърба ми с леко одраскване, което се надявам племенниците да не чуят. Дръпвам въжето, за да го освободя.
Отгоре племенниците кашлят, докато влизат в задимената пещера. Чувам ги да проклинат, докато измъкват приятеля си.
Следвай ме, казвам беззвучно на Лайя. Движим се бавно, звуците от движението ни са прикрити от тежките стъпки и виковете на племенниците. Скалите на Джътс са остри и хлъзгави, назъбените им ръбове се забиват в ботушите ни, закачат се за дрехите ни.