Няма такъв късмет. Зад нас отеква вик и грохот от стотици ботуши.
Глава 2
Елиас
Трима помощници и четирима легионери — петнадесет крачки зад нас. Докато тичам напред, обръщам глава, за да преценя разстоянието. По-добре да кажа — шест помощници, пет легионери и дванадесет крачки.
С всяка изминала секунда все повече войници на Империята ще нахлуват в катакомбите. Пратеник вече е занесъл вестта до съседните патрули, а барабаните сигурно отекват из целия Сер: Елиас Валерий забелязан в тунелите. Всички отряди — реагирайте. Дори да не са сигурни, че съм аз, ще ни преследват до смърт.
Завивам рязко наляво по страничен тунел, дърпайки Лайя със себе си. Мислите ми се блъскат една в друга. Отърви се от тях бързо, докато можеш. Иначе...
Не, изсъсква гласът на Маската в мен. Спри и ги убий. Само единайсет са. Лесно. Можеш със затворени очи.
Трябваше веднага да убия ефрита в погребалната зала. Хелена би се присмяла, ако знаеше, че съм се опитал да му помогна, вместо да го разпозная какво е.
Хелена. Обзалагам се в остриетата си, че вече е в стая за разпити. Марк — или Император Марк, както сега се нарича — ѝ заповяда да ме екзекутира. Тя се провали. Още по-лошо — беше най-близката ми довереница цели четиринадесет години. Нито един от тези грехове няма да остане без наказание — не и сега, когато Марк държи цялата власт.
Тя ще страда от ръцете му. Заради мен. Чувам отново ефрита: Ходеща смърт!
Спомени от Третото изпитание ме пронизват. Тристан умира, прободен от меча на Декс. Деметрий пада. Леандър пада.
Вик отпред ме връща в реалността. Полето на битката е моят храм. Старото мото на дядо ми изплува в съзнанието ми точно когато имам нужда. Острието е моят свещеник. Танцът на смъртта — молитвата ми. Ударът на смъртта — моето освобождение.
До мен Лайя диша тежко, тялото ѝ изнемогва. Забавя ме. Можеш да я оставиш, прошепва коварен глас. Ще се движиш по-бързо сам. Задушавам гласа. Освен че ѝ обещах да ѝ помогна в замяна на свободата си, знам, че тя ще направи всичко, за да стигне до затвора Кауф — до брат си — дори да трябва да отиде сама.
Ако го направи, ще умре.
— По-бързо, Лайя — казвам. — Твърде са близо. — Тя ускорява. Стените от черепи, кости, крипти и паяжини изчезват край нас. Намираме се далеч на юг от мястото, където трябва да сме. Отдавна подминахме изходния тунел, в който бях скрил припаси за седмици напред.
Катакомбите се разтърсват, поваляйки ни и двамата. Миризмата на огън и смърт се процежда през канализационна решетка над нас. Миг по-късно въздухът се раздира от експлозия. Не мисля какво може да е. Единственото важно е, че войниците са забавили хода си — толкова предпазливи към нестабилните тунели, колкото и ние. Използвам възможността да спечеля още няколко десетки крачки. Завивам надясно и се скривам в дълбоката сянка на полуразрушен ниша.
— Ще ни намерят ли, мислиш ли? — прошепва Лайя.
— Надявам се, че не... —
Светлина проблясва откъм тунела, по който вървяхме, и чувам тежките стъпки на ботуши. Двама войници завиват и факлите им ни осветяват ясно. Замръзват за миг, изненадани може би от присъствието на Лайя, от това, че нямам маска. После виждат бронята и сабите ми, и единият надава пронизителна свирка, която ще събере всички в радиус на чутото.
Тялото ми действа само. Преди който и да е от тях да извади меча си, хвърлям ножовете. Остриетата се забиват в меката плът на гърлата им. Падат без звук, факлите им угасват върху влажния под на катакомбата.
Лайя излиза от нишата, с ръка върху устата. — Е-Елиас... —
Издърпвам я обратно и разхлабвам сабите в ножниците си. Остават ми четири хвърлящи ножа. Недостатъчно.
— Ще елиминирам колкото мога. — Гласът ми е тих, равен. — Стой настрана. Каквото и да стане, не се намесвай, не се опитвай да помагаш.
Последната дума още не е напуснала устните ми, когато войниците, които ни следваха, се появяват от левия тунел. Пет крачки. Четири. В ума си вече съм хвърлил ножовете. Изскачам от нишата и ги пускам. Първите четирима легионери падат един след друг — тихо, сякаш жъна жито. Петият рухва под замах на сабята. Гореща кръв пръска по мен, и усещам как стомахът ми се обръща. Не мисли. Не спирай. Просто си пробивай път.
Появяват се шестима помощници. Един скача върху гърба ми — удрям го с лакът в лицето. Друг се нахвърля срещу мен; посрещам го с коляно в зъбите. Той изревава и се хваща за разбитата си уста. Завърти се, ритни, отстъпи, нанеси удар.