Мислите ми се връщат шест години назад, когато с Хелене бяхме на лагер в Гнездото за един сезон.
Всички Петици отиват в Гнездото, за да шпионират нападателите за няколко месеца. Нападателите мразеха това; да те хванат значеше дълга, бавна смърт — една от причините Комендантката да изпраща ученици там на първо място.
С Хелене бяхме заедно — копелето и момичето, двамата отритнати. Комендантката сигурно се е радвала на двойка, която е смятала, че ще доведе до смъртта на единия от нас. Но приятелството ни направи по-силни, не по-слаби.
Прескачахме Джътс като игра, леки като газели, предизвиквайки се един друг за все по-луди скокове. Тя отговаряше на моите прескачания с такава лекота, че никога не би предположил, че се страхува от височини. Десет пъти по дяволите, бяхме глупави. Толкова сигурни, че няма да паднем. Толкова убедени, че смъртта не може да ни намери.
Сега знам повече.
Мъртъв си. Просто още не го знаеш.
Дъждът отслабва, докато прекосяваме скалното поле. Лайя остава мълчалива, устните й са стиснати. Тревожи се. Усещам го. Сигурно мисли за Шикаат. Въпреки това тя ме следва, колебаейки се само веднъж, когато прескачам пукнатина, широка пет стъпки, с двеста стъпки пропаст под нея.
Аз прескачам пръв, преодолявайки разстоянието с лекота. Когато се обръщам назад, лицето й е пребледняло.
— Ще те хвана — казвам.
Тя ме гледа с тези свои златни очи, страх и решителност се борят в тях. Без предупреждение тя скача и силата на тялото й ме избутва назад. Ръцете ми са пълни с нея — талия, хълбоци, този облак от коса с аромат на захар. Пълните й устни се разтварят, сякаш ще каже нещо. Не че ще отговоря умно. Не и когато толкова много от нея е притиснато до толкова много от мен.
Отблъсквам я. Тя се спъва, болка преминава през лицето й. Не знам защо го правя, освен че да се сближа с нея ми се струва някак нередно. Нечестно.
— Почти сме там — казвам, за да я разсея. — Остани с мен.
Докато се приближаваме до планините и се отдалечаваме от Гнездото, дъждът намалява, заменен от гъста мъгла.
Скалното поле се изравнява и се превръща в неравни тераси, разделени от дървета и храсталаци. Спирам Лайя и се ослушвам за звуци от преследване. Нищо. Мъглата лежи тежко над Джътс като одеяло, плъзгайки се през дърветата около нас и придавайки им призрачна атмосфера, която кара Лайя да се приближи до мен.
— Елиас — прошепва тя. — Ще завием ли на север оттук? Или ще се върнем към предпланините?
— Нямаме екипировка, за да изкачим планините на север — казвам. — А хората на Шикаат вероятно обхождат предпланините. Търсят ни.
Лицето на Лайя пребледнява. — Тогава как ще стигнем до Кауф? Ако вземем кораб от юг, забавянето…
— Отиваме на изток — казвам. — Към племенните земи.
Преди тя да възрази, коленича и начертавам груба карта на планините и околностите им в пръстта. — До племенните земи са около две седмици. Малко повече, ако се забавим. След три седмици започва Есенният събор в Нур. Всички племена ще бъдат там — купуват, продават, търгуват, уреждат бракове, празнуват раждания. Когато свърши, повече от двеста кервана ще напуснат града. А всеки керван се състои от стотици хора.
В очите на Лайя проблясва разбиране. — Ще тръгнем с тях.
Кимвам. — Хиляди коне, каруци и племенни хора тръгват едновременно. Ако някой наистина ни проследи до Нур, ще изгуби дирите ни. Някои от тези кервани ще се отправят на север. Ще намерим такъв, който да ни приюти. Ще се скрием сред тях и ще стигнем до Кауф преди зимните снегове. Ще се преструваме на Племенен търговец и неговата сестра.
— Сестра? — Тя скръства ръце. — Ние изобщо не си приличаме.
— Или съпруга, ако предпочиташ. — Повдигам вежда към нея, неспособен да устоя. Руменина се разлива по бузите й и се спуска надолу по врата й. Чудя се дали стига по-надолу. Спри, Елиас.
— Как ще убедим едно племе да не ни предаде за наградата?
Напипвам дървения жетон в джоба си, услугата, която ми дължи хитроумната племенна жена Афя Ара-Нур. — Остави това на мен.
Лайя обмисля думите ми и накрая кимва в знак на съгласие. Ставам и се ослушвам, опитвайки се да усетя земята около нас. Твърде тъмно е, за да продължим — трябва ни място за лагер през нощта. Прокарваме си път нагоре по терасите и навлизаме в тъмната гора отвъд, докато не намирам подходящо място: поляна под скален навес, оградена от стари борове, чиито набраздени стволове са обрасли с мъх. Докато разчиствам камъните и клонките от сухата земя под навеса, усещам ръката на Лайя върху рамото си.