— Трябва да ти кажа нещо — казва тя, и когато поглеждам в лицето й, за миг затавам дъх. — Когато влязох в Гнездото — продължава тя, — страхувах се, че отровата ще... — Тя поклаща глава, а думите й се изливат бързо. — Радвам се, че си добре. И знам, че поемаш огромен риск, за да направиш това за мен. Благодаря ти.
— Лайя... — Ти ме запази жив. Ти запази себе си жива. Ти си смела колкото майка си. Никога не позволявай на някого да ти каже обратното.
Може би бих продължил думите си, като я придърпам внимателно към себе си, прокарвайки пръст по златната линия на ключицата й и нагоре по дългия й врат. Събирайки косата й на кок и бавно, толкова бавно я придърпвайки близо до мен —
Болка пронизва ръката ми. Напомняне. Ти унищожаваш всички, които се доближат до теб.
Бих могъл да скрия истината от Лайя. Да завърша мисията, преди времето ми да изтече, и да изчезна. Но Съпротивата пазеше тайни от нея. Брат й криеше работата си със Спиро от нея. Самоличността на убиеца на родителите й беше скрита от нея.
Животът й е бил изпълнен с тайни. Тя заслужава истината.
— Трябва да седнеш. — Отдръпвам се от нея. — И аз имам да ти кажа нещо.
Тя мълчи, докато говоря, докато разкривам какво е направила Комендантката, докато й разказвам за Мястото на чакане и Ловецът на души.
Когато свършвам, ръцете на Лайя треперят, а гласът й е едва доловим.
— Ти... ти ще умреш? Не. Не. — Тя избърсва лицето си и си поема дълбоко дъх. — Трябва да има нещо, някакво лекарство, някакъв начин...
— Няма. — Запазвам гласа си спокоен и делови. — Сигурен съм. Имам няколко месеца, обаче. Надявам се, до шест.
— Никога не съм мразила някого така, както мразя Комендантката. Никога. — Тя прехапва устна. — Каза, че тя ни е пуснала да избягаме. Затова ли? Искала е да умреш бавно?
— Мисля, че е искала да гарантира смъртта ми — казвам. — Но за момента съм й по-полезен жив, отколкото мъртъв. Нямам представа защо.
— Елиас. — Лайя се свива в наметалото си. След кратък размисъл се придвижвам по-близо до нея и се опираме един в друг за топлина. — Не мога да искам от теб да прекараш последните си месеци в лудешки бяг към затвора Кауф. Трябва да намериш племенното си семейство...
Ти нараняваш хората, каза Ловецът на души. Толкова много хора: мъжете, които загинаха в Третото изпитание, било от ръката ми, било по моя заповед; Хелене, оставена на милостта на Марк; дядо, принуден да бяга от дома си в изгнание заради мен; дори Лайя, заставена да се изправи пред кланицата в Четвъртото изпитание.
— Не мога да помогна на хората, които съм наранил — казвам. — Не мога да променя това, което им сторих. — Навеждам се към нея. Искам да разбере, че всяка моя дума е искрена. — Брат ти е единственият Книжник на този континент, който знае как да изковава Серанска стомана. Не знам дали Спиро Телуман ще срещне Дарин в Свободните земи. Дори не знам дали Телуман е жив. Но знам, че ако успея да измъкна Дарин от затвора, ако спасяването на живота му означава, че той може да даде шанс на враговете на Империята да се борят за свободата си, тогава може би ще изкупя част от злото, което съм донесъл на света. Неговият живот — и всички животи, които той би могъл да спаси — за да компенсирам тези, които съм отнел.
— Ами ако е мъртъв, Елиас?
— Каза, че си чула мъже в Гнездото да говорят за него? За връзката му с Телуман? — Тя ми повтаря какво са казали, а аз обмислям. — Воините ще искат да се уверят, че Дарин не е споделил знанията си за ковачеството и че, ако го е сторил, тези знания няма да се разпространят. Ще го държат жив за разпити. — Макар че не знам дали ще оцелее при разпитите. Особено като се има предвид Настоятеля на Кауф и извратените начини, по които той изтръгва отговори от затворниците си.
Лайя обръща лицето си към мен. — Колко си сигурен?
— Ако не бях сигурен, но ти знаеше, че има дори най-малката възможност — най-мъничкия шанс — той да е жив, би ли се опитала да го спасиш? — Виждам отговора в очите й. — Няма значение дали съм сигурен, Лайя — казвам. — Докато ти искаш да го спасиш, аз ще ти помогна. Дадох клетва. Няма да я наруша.
Хващам ръцете на Лайя в моите. Хладни. Силни. Бих ги задържал тук, целувайки всеки мазол по дланите й, захапвайки вътрешната страна на китката й, така че да ахне. Бих я придърпал по-близо и бих видял дали и тя иска да се отдаде на огъня, който гори между нас.
Но за какво? За да скърби, когато умра? Това е погрешно. Егоистично е.