„Малка певице.“
Цялото ми тяло изтръпва от гласа — същия, който чух в пустинята. Този миг на шок е моето падение. Ръка се стяга върху устата ми и шепот прозвучава в ухото ми.
— Имам история да разкажа. Слушай внимателно. Може да научиш нещо ценно.
Жена. Силни ръце. Лошо загрубяла кожа. Без акцент. Правя движение да я отблъсна, но стоманата, държана стабилно до гърлото ми, ме спира. Сещам се за тялото на Маската в пустинята. Която и да е тази, тя е смъртоносна и не се страхува да ме убие.
— Имало едно време — казва странният глас, — момиче и момче, които се опитали да избягат от град на пламъци и ужас. В този град намерили спасение, наполовина докоснато от сянка. И там чакала среброкожа демонка с толкова черно сърце, колкото и домът й. Сбили се с демонката под неспяща кула на страданието. Повалили демонката и избягали победоносни. Хубава приказка, нали?
Похитителката ми доближава лицето си до ухото ми. — Историята е в града, малка певице — казва тя. — Намери историята и ще намериш Елиас Ветурий.
Ръката върху устата ми се отдръпва, както и острието. Обръщам се, за да видя фигурата, която прелита през стаята ми.
— Чакай! — Обръщам се и вдигам ръце във въздуха. Фигурата спира. — Мъртвата Маска в пустинята — казвам. — Ти ли го направи?
— Послание за теб, малка певице — изграква жената. — За да не си толкова глупава да се биеш с мен. Не се чувствай зле за това. Той беше убиец и насилник. Заслужаваше да умре. Което ми напомня. — Тя накланя глава. — Момичето — Лайя. Не я докосвай. Ако й се случи нещо, никоя сила на тази земя няма да ме спре да те разпоря. Бавно.
С това тя отново се раздвижва. Скачам и вадя острието си. Твърде късно. Жената е през отворения прозорец и се отдалечава по покривите.
Но не преди да зърна лицето й — закоравяло от омраза, обезобразено до неузнаваемост и мигновено разпознаваемо.
Робинята на Комендантката. Тази, която трябваше да е мъртва. Тази, която всички наричаха Готвачката.
Глава 12
Лайя
Когато Елиас ме събужда сутринта след като напуснахме Гнездото, ръцете ми са мокри. Дори в предутринния сумрак виждам кръвта на Племенника да се стича по ръцете ми.
— Елиас. — Трескаво търкам дланите си в наметалото. — Кръвта, не се маха. — Има я и по него. — Ти си целият…
— Лайя. — Той е до мен за миг. — Това е само мъглата.
— Не. Тя е… навсякъде. — Смърт, навсякъде.
Елиас хваща ръцете ми в своите, вдигайки ги към слабата светлина на звездите. — Виж. Мъглата се събира на капки по кожата.
Реалността най-сетне надделява, докато той бавно ме изправя на крака. Само кошмар.
— Трябва да тръгваме. — Кимва към скалното поле, едва видимо през дърветата на стотина ярда от нас. — Има някой там.
Не виждам нищо в Джътс, нито чувам нещо освен скърцането на клоните под вятъра и чуруликането на ранобудни птици. И все пак тялото ми е напрегнато от тревога.
— Войници ли? — шепна на Елиас.
Той поклаща глава. — Не съм сигурен. Видях проблясък на метал — може би броня, може би оръжие. Определено някой ни следи. — Забелязвайки безпокойството ми, той ми подарява бърза усмивка. — Не изглеждай толкова притеснена. Повечето успешни мисии са просто поредица от едва избегнати катастрофи.
Ако мислех, че темпото на Елиас след Гнездото беше интензивно, грешах. Телисът почти го е върнал към предишната му сила. За минути оставяме скалното поле зад нас и се движим през планините, сякаш самият Нощеносец е по петите ни.
Теренът е коварен, осеян с препълнени дерета и потоци. Скоро откривам, че цялото ми внимание е нужно само за да не изоставам от Елиас. Което не е лошо. След случилото се с Шикаат, след като научих какво е сторила Комендантката на Елиас, не искам нищо повече от това да заключа спомените си в тъмен килер в ума си.
Отново и отново Елиас оглежда пътеката зад нас.
— Или сме ги изгубили — казва той, — или са много хитри в прикриването си. Мисля, че е второто.
Елиас не казва почти нищо повече. Опит, предполагам, да запази дистанция. Да ме защити. Част от мен разбира причините му — дори ги уважава. Но в същото време остро усещам липсата на неговата компания. Избягахме от Сера заедно. Сражавахме се с призраците заедно. Грижих се за него, когато беше отровен.
Дядо казваше, че когато застанеш до някого в най-мрачните му моменти, се създава връзка. Чувство за дълг, което е по-скоро дар, отколкото тежест. Сега се чувствам свързана с Елиас. Не искам той да ме отблъсква.