По средата на втория ден небето се отваря и ни залива порой. Планинският въздух става студен, а темпото ни се забавя, докато не ми се иска да закрещя. Всяка секунда ми се струва като вечност, в която трябва да се боря с мисли, които отчаяно искам да потисна. Комендантката, отровила Елиас. Смъртта на Шикаат. Дарин в Кауф, страдащ в ръцете на прословутия Надзирател на затвора.
Смърт, навсякъде.
Принудителният марш в леден дъжд опростява живота. След три седмици светът ми се свива до вдишването на следващия дъх, до принуждаването за следващата стъпка, до намирането на воля да го повторя. На свечеряване с Елиас се сриваме от изтощение, мокри и треперещи. Сутрин разтърсваме скрежта от наметалата си и започваме отново. Сега натискаме по-силно, опитвайки се да наваксаме изгубеното време.
Когато най-сетне слизаме от високите части, дъждът утихва. Хладна мъгла се спуска над дърветата, лепкава като паяжина. Панталоните ми са скъсани на коленете, туниката ми — раздърпана.
— Странно — мърмори Елиас. — Никога не съм виждал такова време толкова близо до земите на Племената.
Темпото ни се забавя до пълзене и когато залезът е още на час разстояние, той намалява крачка.
— Няма смисъл да продължаваме в тази кал — казва той. — Утре би трябвало да стигнем до Нур. Да намерим място за лагер.
Не! Спирането ще ми даде време да мисля — да си спомня.
— Още не е тъмно — казвам. — А какво ще стане с този, който ни следи? Сигурно можем…
Елиас ми отправя равен поглед. — Спираме — казва той. — Не съм виждал следи от преследвача ни от дни. Дъждът спря. Трябва ни почивка и топла храна.
Минути по-късно той забелязва възвишение. Едва различавам купчина огромни камъни на върха му. По молба на Елиас запалвам огън, докато той изчезва зад един от камъните. Отсъства дълго, а когато се връща, е чисто избръснат. Изтъркал е планинската мръсотия и се е преоблякъл в чисти дрехи.
— Сигурен ли си, че е добра идея? — Поддържам огъня до приличен пламък, но нервно се взирам в гората. Ако преследвачът ни е все още там — ако види дима…
— Мъглата прикрива дима. — Той кимва към един от камъните и бързо ме оглежда. — Там има извор. Трябва да се измиеш. Аз ще намеря вечеря.
Лицето ми пламва — знам как изглеждам. Разкъсани дрехи, кал до коленете, драскотини по лицето и дива, неподдържана коса. Всичко, което притежавам, мирише на мокри листа и пръст.
При извора свалям раздърпаната, отвратителна туника, използвайки единствения чист ъгъл, за да се изтъркам. Откривам петно от засъхнала кръв. На Шикаат. Бързо захвърлям туниката.
Не мисли за това, Лайя.
Оглеждам се назад, но Елиас го няма. Част от мен, която не може да забрави силата на ръцете му и топлината в очите му по време на танца на Лунния фестивал, иска той да беше останал. Да беше погледнал. Да беше предложил утехата на допира си. Това би било добре дошло разсейване — да усетя топлината на ръцете му върху кожата ми, в косата ми. Би било дар.
Час по-късно съм изтъркана до болка и облечена в чисти, макар и влажни дрехи. Устата ми се напълва със слюнка от миризмата на печен заек. Очаквам Елиас да стане веднага щом се появя. Ако не вървим или не ядем, той тръгва на обход. Но днес ми кимва и аз се настанявам до него — колкото се може по-близо до огъня — и разресвам възлите от косата си.
Той посочва гривната ми. — Красива е.
— Майка ми ми я даде. Точно преди да умре.
— Шарката. Сякаш съм я виждал преди. — Елиас накланя глава. — Може ли?
Посягам да сваля гривната, но спирам, обзета от странно нежелание. Не бъди смешна, Лайя. Той ще ти я върне веднага.
— Само… само за минута, става ли? — Подавам му гривната, напрегната, докато той я върти в ръцете си, разглеждайки едва видимата под потъмняването шарка.
— Сребро — казва той. — Мислиш ли, че феите можеха да го усетят? Ефритът и призраците все искаха сребро.
— Нямам представа. — Вземам я бързо, когато ми я връща, и цялото ми тяло се отпуска, докато я слагам обратно. — Но бих умряла, преди да се разделя с нея. Това е последното нещо, което майка ми ми даде. Имаш ли… имаш ли нещо от баща си?
— Нищо. — Елиас не звучи огорчен. — Дори име. Което е добре. Който и да е бил, не мисля, че е бил добър човек.
— Защо? Ти си добър. А не си го наследил от Комендантката.
Усмивката на Елиас е тъжна. — Само предчувствие. — Той разбърква огъня с клечка. — Лайя — казва меко. — Трябва да поговорим за това.
О, небеса. — За какво да говорим?
— За това, което те тревожи. Мога да гадая, но може би е по-добре, ако ми кажеш.