— Искаш да говорим сега? След седмици, в които дори не ме поглеждаше?
— Гледам те. — Отговорът му е бърз, гласът му — нисък. — Дори когато не бива.
— Тогава защо не казваш нищо? Мислиш ли, че съм… ужасна? Заради случилото се с Шикаат? Не исках да… — Задушавам останалите си думи. Елиас пуска клечката и се приближава. Усещам пръстите му върху брадичката ми и се принуждавам да го погледна.
— Лайя, аз съм последният, който ще те съди за убийство в самозащита. Погледни какво съм. Погледни живота ми. Оставих те на мира, защото си мислех, че ще намериш утеха в уединението. Колкото до това да не те… гледам, не искам да те нараня. Умирам след няколко месеца. Около пет, ако имам късмет. Най-добре е да запазя дистанция. И двамата го знаем.
— Толкова много смърт — казвам. — Навсякъде е. Какъв е тогава смисълът да живееш? Ще избягам ли някога от нея? След няколко месеца ти ще… — Не мога да изрека думите. — А Шикаат. Той щеше да ме убие — и после… после беше мъртъв. Кръвта му беше толкова топла, а той изглеждаше жив, но… — Потискам тръпка и изправям гръб. — Няма значение. Оставям това да ме надвие. Аз…
— Емоциите те правят човек — казва Елиас. — Дори неприятните имат цел. Не ги заключвай. Ако ги игнорираш, те само стават по-силни и по-гневни.
Бучка се надига в гърлото ми, настоятелна и драскаща, като вой, затворен в мен.
Елиас ме притегля в прегръдка и докато се опирам на рамото му, звукът, дебнещ вътре, излиза — нещо между писък и ридание. Нещо животинско и странно. Фрустрация и страх от това, което предстои. Гняв, че винаги се чувствам сякаш съм осуетена. Ужас, че никога повече няма да видя брат си.
След дълго време се отдръпвам. Лицето на Елиас е сериозно, когато го поглеждам. Той избърсва сълзите ми. Ароматът му ме обгръща. Вдишвам го.
Откритото изражение на лицето му избледнява. Сякаш виждам как издига стена. Пуска ръцете си и се отдръпва.
— Защо го правиш? — Опитвам се да овладея раздразнението си и не успявам. — Затваряш се. Отблъскваш ме, защото не искаш да се сближа. А какво ще кажеш за това, което аз искам? Няма да ме нараниш, Елиас.
— Ще те нараня — казва той. — Доверявай ми.
— Не ти вярвам. Не за това.
Предизвикателно се придвижвам по-близо до него. Той стиска челюст, но не помръдва. Без да откъсвам поглед, докосвам устните му с трепереща ръка. Тези устни, извити, сякаш винаги се усмихват, дори когато очите му горят от желание, както сега.
— Това е лоша идея — промърморва той. Толкова сме близо, че виждам дълга мигла, паднала на бузата му. Виждам оттенъците на синьо в косата му.
— Тогава защо не я спираш?
— Защото съм глупак. — Дишаме дъха един на друг, и докато тялото му се отпуска, докато ръцете му най-сетне се плъзват около гърба ми, затварям очи.
Тогава той замръзва. Очите ми се отварят рязко. Вниманието на Елиас е приковано към линията на дърветата. Секунда по-късно той става и изважда ятаганите си с едно плавно движение. Изправям се тромаво.
— Лайя. — Той застава пред мен. — Преследвачът ни ни настигна. Скрий се сред камъните. И — гласът му внезапно придобива заповеднически тон, докато среща очите ми — ако някой се приближи, бий се с всичко, което имаш.
Изваждам ножа си и се шмугвам зад него, опитвайки се да видя какво вижда той, да чуя какво чува. Гората около нас е тиха.
Зинг.
Стрела прелита през дърветата, право към сърцето на Елиас. Той я отблъсква с движение на ятагана.
Още една стрела излита. Зинг — и още една, и още една. Елиас ги блокира всичките, докато малка гора от счупени стрели не се издига в краката му.
— Мога да правя това цяла нощ — казва той, и аз подскачам, защото гласът му е лишен от емоция. Глас на Маска.
— Пусни момичето — изръмжава някой от дърветата, — и си върви по пътя.
Елиас хвърля поглед през рамо към мен, повдигайки едната си вежда.
— Твой приятел ли е?
Поклащам глава. — Нямам никакви…
Фигура излиза от дърветата — облечена в черно, с тежка качулка, със стрела, поставена в лъка. В гъстата мъгла не мога да различа лицето му. Но нещо в него ми е познато.
— Ако си тук заради наградата… — започва Елиас, но стрелецът го прекъсва.
— Не съм — отрязва той. — Тук съм заради нея.
— Е, не можеш да я вземеш — казва Елиас. — Можеш да продължиш да хабиш стрели или да се бием. — Бърз като камшик, Елиас обръща единия си ятаган и го подава на мъжа с такова явно и обидно високомерие, че аз се свивам. Ако нападателят ни беше ядосан преди, сега ще е бесен.
Мъжът пуска лъка си, взирайки се в нас за секунда, преди да поклати глава.