Зад мен Лайя изкрещява. Един помощник я е хванал за шията и държи нож до гърлото ѝ. Усмивката му се превръща в рев — Лайя е забила камата в хълбока му. Издърпва я и той залита назад.
Обръщам се към последните трима войници. Те бягат.
За секунди събирам ножовете си. Цялото тяло на Лайя трепери, докато оглежда касапницата около нас: седем мъртви, трима ранени, стенещи и опитващи се да се изправят.
Когато поглежда към мен, очите ѝ се разширяват. Вижда окървавените ми саби и броня. Срам ме залива. Толкова силен, че искам земята да ме погълне. Сега ме вижда истински. Убиец! Смърт сама по себе си!
— Лайя... — започвам, но нисък тътен се разнася по тунела и земята потреперва. През решетките чувам писъци, викове и оглушителния тътен на огромна експлозия.
— Какво, за всички ада, беше това? —
— Съпротивата на Книжниците — извиква Лайя през шума. — Вдигнали са бунт!
Не успявам да я попитам откъде знае, защото в този миг от левия тунел проблясва познато сребро.
— Небеса, Елиас! — прошепва тя, очите ѝ се разширяват. Един от Маските, които се приближават, е огромен — по-възрастен от мен поне с десетина години и непознат. Другият е нисък, почти дребен. Но спокойствието на маската ѝ не може да скрие ледената ярост, която се излъчва от нея.
Майка ми. Комендантката.
Ботуши тропат отдясно, а свирките събират още войници. В капан сме.
Тунелът отново изстенва.
— Застани зад мен — изръмжавам на Лайя. Тя не ме чува. — Лайя, по дяволите, стой— ооф—
Лайя се хвърля право в стомаха ми — непохватен, отчаян скок, толкова неочакван, че падам назад в една от стенните крипти. Пробивам паяжините и се стоварвам по гръб върху каменен саркофаг. Лайя е наполовина върху мен, наполовина заклещена между ковчега и стената.
Комбинацията от паяжини, камък и топло тяло ме обърква толкова, че едва успявам да измънкам: — Ти луда ли си...
БУМ. Таванът на тунела, където току-що стояхме, рухва наведнъж. Гръм, подсилен от взривовете в града. Преобръщам Лайя под себе си, ръцете ми от двете страни на главата ѝ, за да я защитя. Но именно криптата ни спасява. Задушаваме се от облака прах, освободен при срутването, и осъзнавам с остра яснота — ако не беше бързата ѝ реакция, щяхме да сме мъртви.
Трусът спира и през праха проблясва слънчева светлина. От града ехтят писъци. Внимателно се изправям и се обръщам към входа на криптата, наполовина затиснат от камъни. Надничам навън — от тунела не е останало почти нищо. Срутването е пълно. Нито следа от Маските.
Изпълзявам от криптата, наполовина влачейки, наполовина носейки все още кашлящата Лайя. Прах и кръв — нейната, уверявам се, не — покриват лицето ѝ. Подавам ѝ манерката, тя отпива няколко глътки и се изправя.
— Мога... мога да вървя — прошепва.
Камъни затискат тунела вляво, но бронирана ръка ги избутва. Сивите очи и русата коса на Комендантката проблясват през праха.
— Хайде — издърпвам яката си нагоре, за да прикрия татуировката на Блеклиф — черния ромб на врата ми. Изкачваме се от разрушените катакомби и излизаме в оглушителния хаос на улиците на Сер.
Десет кървави ада.
Никой не обръща внимание, че улицата се е срутила в катакомбите — всички гледат към стълба огън, който се издига към небето: губернаторският дворец, пламнал като варварско погребално клада. Около овъглените му порти и на огромния площад пред тях десетки воини на Империята се сражават с стотици бунтовници в черно — бойци на Съпротивата на Книжниците.
— Насам! — извиквам и се отклонявам от двореца, събаряйки двама бунтовници, които се хвърлят към нас. Насочвам се към следващата улица, но там вилнее пожар, разрастващ се бързо, а по земята лежат тела. Хващам Лайя за ръка и хукваме към странична уличка, но и тя е същото опустошение.
Над звъна на оръжията, писъците и ревът на пламъците барабанните кули на Сер бият яростно, призовавайки подкрепления в Илустрианския квартал, Чуждестранния квартал, Оръжейния квартал. Друга кула докладва моето местоположение близо до губернаторския дворец и нарежда всички налични войски да се включат в преследването.
Точно зад двореца от развалините на тунела се подава руса глава. Проклятие. Стоим насред площада, до покрит с пепел фонтан във формата на изправен кон. Притискам Лайя към него и се навеждам, отчаяно търсейки път за бягство, преди Комендантката или някой от Воините да ни забележи. Но сякаш всеки дом и всяка улица наоколо горят.