Бих казал, че е невъзможно, но Комендантката изтръгна тази дума от мен.
— Сигурна ли си, че това искаш? — Търся в очите й съмнение, страх, несигурност. Но виждам само онзи огън. Десет пъти по дяволите.
— Сигурна съм.
— Тогава ще намеря начин.
• • •
Същата нощ посещавам Ловеца на души.
Озовавам се да вървя до нея по тясна пътека през горите на Мястото на чакането. Тя носи риза и сандали, сякаш не усеща хапещия есенен въздух. Дърветата около нас са стари и криви. Прозрачни фигури се стрелкат между стволовете. Някои са само белезникави нишки, докато други са по-ясно оформени. В един момент ми се струва, че виждам Триста, чертите му изкривени от ярост, но той изчезва миг по-късно. Шепотите на фигурите са тихи, сливащи се в едно мърморещо течение.
— Това ли е? — питам Ловеца на души. Мислех, че имам още време. — Мъртъв ли съм?
— Не. — Древните й очи оглеждат ръката ми. В този свят тя е без белези, непокътната. — Отровата напредва, но бавно.
— Защо съм отново тук? — Не искам припадъците да започнат пак — не искам тя да ме контролира. — Не мога да остана.
— Винаги толкова много въпроси, Елиас. — Тя се усмихва. — В съня си хората само докосват Мястото на чакането, без да влизат. Но ти имаш единия крак в света на живите, а другия — в света на мъртвите. Използвах това, за да те повикам. Не се притеснявай, Елиас. Няма да те задържа дълго.
Една от фигурите в дърветата се приближава — жена, толкова избледняла, че не виждам лицето й. Тя наднича през клоните, търси под храстите. Устата й се движи, сякаш говори на себе си.
— Чуваш ли я? — пита Ловецът на души.
Опитвам се да се вслушам отвъд шепотите на другите, но са твърде много. Поклащам глава, а лицето на Ловеца на души показва нещо, което не мога да разчета. — Опитай пак.
Този път затварям очи и се съсредоточавам само върху жената.
Не мога да намеря… къде… не се крий, миличко…
— Тя… — Отварям очи и шепотите на другите я заглушават. — Търси нещо.
— Някого — поправя ме Ловецът на души. — Отказва да продължи напред. Минали са десетилетия. Тя също е наранила някого, отдавна. Макар да не го е искала, мисля.
Не особено тънко напомняне за молбата на Ловеца на души от последния ни разговор. — Правя, както ме помоли — казвам. — Държа се на разстояние от Лайя.
— Много добре, Ветурий. Не бих искала да се наложи да те нараня.
По гърба ми полазват тръпки. — Можеш ли да го направиш?
— Мога да направя много неща. Може би ще ти покажа, преди края ти. — Тя слага ръка на ръката ми, и тя изгаря като огън.
Когато се събуждам, навън е още тъмно, а ръката ми пулсира от болка. Навивам ръкава си, очаквайки да видя възлестата, белязана плът там, където беше раната ми.
Но раната, която заздравя преди дни, сега е отворена и кърви.
Глава 14
Хелене
ДВЕ СЕДМИЦИ ПО-РАНО
— Лудост е — казва Фарис, докато тримата с Декс и мен се взираме в следите в пръстта зад склада. Наполовина му вярвам. Но следите не лъжат, а тези разказват цяла история.
Битка. Един едър противник. Един дребен. Дребният почти е надвил по-едрия, докато не е бил повален — поне така предполагам, защото наоколо няма мъртво тяло. Едрият противник и негов спътник са завлекли дребния в склада и са избягали на кон, през порта в задната стена. Конят носи девиза на рода Ветурий, изрязан в подковата му: Винаги победоносни. Сещам се за странния разказ на Готвачката: Сразиха демона и избягаха победоносно.
Дори след дни следите са ясни. Никой не е нарушил това място.
— Капан е — Фарис вдига факела си, за да освети сенчестите ъгли на пустото пространство. — Тази побъркана Готвачка се опита да те примами тук, за да ни устрои засада.
— Гатанка е — отвръщам. — А аз винаги съм била добра с гатанките. — Тази ми отне повече време от повечето — изминаха дни, откакто Готвачката дойде. — Освен това, една стара вещица срещу три Маски едва ли е засада.
— Но тя успя да те изненада, нали? — Кичурът на Фарис щръква, както винаги, когато е раздразнен. — Защо изобщо би ти помогнала? Ти си Маска. Тя е избягала робиня.
— Тя няма никаква любов към Комендантката. И — посочвам към земята — очевидно Комендантката крие нещо.
— Все пак, няма засада — Декс се обръща към вратата в стената зад нас. — Но има спасение, наполовина докоснато от сянка. Вратата гледа на изток. През половината ден е в сянка.
Кимвам към пещта. — А това е безсънният шпил на страданието. Повечето Книжници, които работят там, се раждат и умират в сянката му.