— Но тези следи… — започва Фарис.
— Има само две среброкожи демонични жени в Империята — казвам. — И едната от тях беше изтезавана от Авитас Харпър онази нощ. — Достатъчно е да кажа, че Харпър не беше поканен на тази малка разходка.
Оглеждам следите отново. Защо Комендантката не е взела подкрепление? Защо не е казала на никого, че е видяла Елиас онази нощ?
— Трябва да говоря с Керис — казвам. — Да разбера дали…
— Това е ужасна идея — долита спокоен глас от мрака зад мен.
— Лейтенант Харпър. — Поздравявам шпионина, хвърляйки яростен поглед към Декс. Той се намръщва, красивото му лице е неспокойно. Трябваше да се погрижи Харпър да не ни последва. — Предполагам, ще й разкажеш всичко за това?
— Няма нужда. Ти ще се издадеш, като попиташ за това. Ако Комендантката е искала да скрие какво се е случило тук, има причина. Трябва да разберем каква е, преди да разкрием, че сме я разкрили.
Фарис изсумтява, а Декс завърта очи.
Очевидно, идиот. Това и смятам да направя. Но Харпър не бива да знае това. Всъщност, колкото по-тъпа ме смята, толкова по-добре. Нека каже на Комендантката, че не съм заплаха за нея.
— Няма ние, Харпър. — Обръщам му гръб. — Декс, провери докладите от онази нощ — виж дали някой тук е забелязал нещо. Фарис, ти и Харпър проследете коня. Вероятно е черен или кестеняв и поне седемнадесет длани висок. Куин не обичаше разнообразието в конюшните си.
— Ние ще проследим коня — казва Харпър. — Остави Комендантката, Гарване.
Игнорирам го, качвам се на седлото и се отправям към Вила Ветурия.
• • •
Още не е полунощ, когато пристигам в имението на Ветурий. Тук има далеч по-малко войници, отколкото когато го посетих преди няколко дни. Или Императорът си е намерил друго жилище, или е някъде навън. Вероятно в някой бардак. Или се забавлява с убийства на деца.
Докато ме водят през познатите зали, за миг се замислям за родителите на Маркъс. Нито той, нито Зак някога говореха за тях. Баща му е подковач в село северно от Сайлъс, а майка му е хлебарка. Какво ли изпитват, когато единият им син е убит от другия, а живият сега е коронован за император?
Комендантката ме посреща в кабинета на Куин и ми предлага стол. Не го приемам.
Опитвам се да не се взирам, докато тя сяда зад бюрото на Куин. Носи черна роба, а сините вълни на татуировката й — за която толкова често се говореше в Блекклиф — се виждат едва на врата й. Винаги съм я виждала в униформа. Без нея изглежда някак намалена.
Сякаш усеща мислите ми, очите й се изострят. — Дължа ти благодарност, Гарване — казва тя. — Ти спаси живота на баща ми. Не исках да го убивам, но той нямаше лесно да се откаже от ръководството на рода Ветурий. Извеждането му от града му позволи да запази достойнството си — и направи прехода на властта по-гладък.
Тя не ми благодари. Беше побесняла, когато разбра, че баща й е избягал от Сера. Иска да ми покаже, че знае, че аз съм помогнала. Как разбра? Убедих Куин да не щурмува тъмниците на Блекклиф, за да спаси Елиас, беше почти невъзможно, а прокрадването му покрай стражите му беше едно от най-трудните неща, които съм правила. Бяхме внимателни — повече от внимателни.
— Видяла ли си Елиас Ветурий след сутринта, когато избяга от Блекклиф? — питам. Тя не издава и следа от емоция.
— Не.
— Видяла ли си Книжницата Лайя, бившата ти робиня, след като избяга от Блекклиф в същия ден?
— Не.
— Ти си Комендантка на Блекклиф и съветник на Императора, Керис — казвам. — Но като Кървав гарван аз съм над теб. Осъзнаваш ли, че мога да те отведа на разпит и да наредя да те прочистят?
— Не се перчи с чин пред мен, момиченце — казва тихо Комендантката. — Единствената причина да не си мъртва вече е, че аз — не Маркъс, аз — все още имам полза от теб. Но — тя свива рамене — ако настояваш за прочистване, разбира се, ще се подчиня.
Все още имам полза от теб.
— В нощта на бягството на Ветурий, видяла ли си го при склада на източната стена на града, била ли си се с него там, загубила ли си и била ли си нокаутирана, докато той и робинята са избягали на кон?
— Вече отговорих на този въпрос — казва тя. — Има ли нещо друго, Кървав гарване? Въстанието на Книжниците се разпространи в Сайлъс. На разсъмване трябва да поведа силите, които ще го смажат.
Гласът й е все така спокоен. Но за миг в очите й проблясва нещо. Дълбоко, мимолетно пламъче на ярост. Изчезва толкова бързо, колкото се появява. Сега няма да изкопча нищо от нея.