— Ето. — Елиас вади куп кърпи от раницата си и ми ги подава. Докато ги раздавам, той реже въже на десетфутови парчета. Още една тръпка преминава през раменете му, и той стиска зъби, борейки се срещу нея. Не се предавай. Поглеждам го многозначително, докато Изи се сгушва по-близо. Сега не е моментът. Той връзва Изи за себе си и се кани да ме върже за Изи, когато тя поклаща глава.
— Лайя от другата ти страна. — Погледът й се стрелва към Кийнан толкова бързо, че не съм сигурна дали изобщо го видях. Чудя се дали е чула Кийнан да ме моли да тръгна с него снощи.
Тялото ми трепери от усилието да стоя на едно място. Ветровете вият около нас, жестоки като хор от погребални вопли. Звукът ме кара да мисля за призраците в пустинята край Сера, и се чудя дали и тук в пустинята не бродят феи.
— Дръж въжето опънато — ръцете на Елиас докосват моите, кожата му е трескава — иначе няма да разбера, ако се разделим. — Страх ме пронизва, но той свежда лицето си близо до моето.
— Не се бой. Израснал съм в тази пустиня. Ще ни заведа до Нур.
Движим се на изток, с наведени глави срещу напора на бурята. Прахът закрива звездите, и дюните се местят под нас толкова бързо, че се спъваме, борейки се за всяка стъпка. Има пясък в зъбите ми, очите ми, носа ми — не мога да дишам.
Въжето между мен и Елиас се опъва, докато той ме тегли напред. От другата му страна Изи свива тънкото си като тръстика тяло срещу вятъра, притискайки шала към лицето си. Писък отеква, и аз се препъвам — Изи ли? Само вятърът.
Тогава Кийнан, когото мислех за зад мен, дръпва въжето отляво. Силата на това ме поваля, и тялото ми потъва в дълбок, мек пясък. Бори се да се изправя, но вятърът е като огромен, притискащ юмрук.
Дръпвам силно въжето, което знам, че ме свързва с Елиас. Той трябва да е разбрал, че съм паднала. Всеки момент ще почувствам ръцете му да ме придърпват по-близо, да ме изправят на крака. Извиквам името му в бурята, гласът ми е безполезен срещу яростта й. Въжето между нас се дръпва веднъж.
После ужасяващо се отпуска, и когато го придърпвам, на края му няма нищо.
Глава 16
Елиас
В един миг използвам всяка частица сила, която ми е останала, за да се боря с вятъра и да дърпам Лайя и Изи напред.
В следващия въжето между мен и Лайя увисва безжизнено. Дръпвам го към себе си, слисан, когато свършва само след три крачки. Няма Лайя.
Хвърлям се обратно към мястото, където се надявам да я намеря. Нищо. Десет пъти проклети адове. Завързах възлите твърде бързо — един от тях сигурно се е развързал. Няма значение, вие ми съзнанието. Намери я!
Вятърът реве, а аз си спомням за пясъчните ифрити, с които се бих по време на Изпитанията. Пред мен се издига човекоподобна фигура, очите й блестят с неприкрита злоба. Отстъпвам назад, изненадан — откъде, по дяволите, се взе това — и ровя в паметта си. Ифрит, ифрит от пясъка, песента е повече, отколкото може да понесе. Старата рима се връща при мен и аз я изпявам на глас. Действай, действай, моля те, действай. Очите се стесняват и за миг си мисля, че римата е безполезна. После те избледняват.
Но Лайя — и Кийнан — все още са някъде тук, беззащитни. Трябваше да изчакаме пясъчната буря. Проклетият бунтовник беше прав. Ако Лайя е затрупана в пясъка — ако умре тук заради онзи проклет Телийс...
Тя падна точно преди да се разделим. Падам на колене и замитам с ръце наоколо. Напипвам парче плат, после топла кожа. Облекчение ме залива и аз дърпам. Това е тя — познавам я по формата и тежестта на тялото й. Придърпвам я близо и зървам проблясък от лицето й под шала, изплашено, докато тя ме прегръща с ръце.
— Хванах те — казвам, макар да не мисля, че ме чува. От едната страна усещам как Изи ме побутва, а после проблясва червена коса — Кийнан, все още вързан за Лайя, приведен, докато кашля пясъка от дробовете си.
Завързвам въжето отново, ръцете ми треперят. В главата ми чувам Изи, която ми казва да вържа Лайя за себе си. Възлите бяха стегнати. Въжето беше здраво и непокътнато. Не би трябвало да се е развързало.
Забрави това сега. Движи се.
Скоро земята под краката ми се втвърдява от коварен пясък в сухите калдъръми на оазиса. Оплесквам едно дърво с раменете си, а през пясъка проблясва слаба светлина. До мен Изи пада, дърпайки здравото си око. Вдигам я на ръце и продължавам напред. Тялото й трепери, докато кашля неудържимо.
Една светлина се превръща в две, после в десетина — улица. Ръцете ми треперят и едва не изпускам Изи. Още не!