Десет горящи ада. Те знаят, че съм тук. И мисля, че знам как. Няколко минути по-късно подозренията ми се потвърждават.
— Харпър. — Гласът на Хелене е стоманен, и аз подскачам от звука му. Тя излиза от казармата, сякаш бурята изобщо не я засяга. Бронята й блести мрачно, русата й коса е като фар в нощта. Естествено. Ако някой може да разгадае какво ще направя, къде ще отида, това е тя.
Навеждам се още по-ниско, сигурен, че ще ме усети — че ще разбере по костите си, че съм наблизо.
— Говори с пратениците лично. Искам дипломатични хора — казва тя на Черния гвардеец, наречен Харпър. — Те трябва да се срещнат с племенните вождове — Залдарите или Кеханите, разказвачите. Кажи им да не говорят с децата — племената са много защитнически към тях. И за бога, увери се, че никой от тях дори не помисля да погледне жените. Не искам проклета война заради някой идиот-помощник, който не може да се въздържи. Фарис, вдигни този кордон около племето Сайф. И следи Мами Рила.
И Фарис, и Харпър се отправят да изпълнят заповедите на Хел. Очаквам тя да се върне в гарнизона, за да се скрие от вятъра. Вместо това прави две крачки навън в бурята, с ръка на ятагана. Очите й са скрити, устата й — гневна черта.
Сърцето ми се свива, когато я гледам. Ще спра ли някога да я търся? За какво мисли? Спомня ли си времето, когато бяхме тук заедно? И защо, по дяволите, изобщо ме преследва? Трябва да знае, че Комендантката ме е отровила. Ако така или иначе ще умра, какъв е смисълът да ме залавя?
Искам да сляза при нея, да я сграбча в мечешка прегръдка и да забравя, че сме врагове. Искам да й разкажа за Ловеца на души и Мястото на чакането, и как, след като вкусих свободата, единственото ми желание е да намеря начин да я задържа. Искам да й кажа, че ми липсва Куин и че Деметрий, Леандър и Триста преследват кошмарите ми.
Искам. Искам. Искам.
Издърпвам се на половината път през покрива, после скачам на следващия, напускайки, преди да направя нещо глупаво. Имам мисия. Хелене също. Трябва да желая моята повече, отколкото тя желае нейната, иначе Дарин е мъртъв.
Глава 17
Лайя
Изи се мята в съня си, дишането й е накъсано и тежко. Хвърля ръка и дланта й се удря в украсената дървена ламперия на каруцата. Прокарвам пръсти по китката й, шепнейки успокоителни думи. На приглушената светлина на лампата тя изглежда бледа като смъртта.
Кийнан и аз седим с кръстосани крака до нея. Подпрях главата й, за да диша по-лесно, и промих окото й. Тя все още не може да го отвори.
Изпускам въздишка, спомняйки си яростта на бурята, колко малка се чувствах срещу нейните раздиращи нокти. Мислех, че ще загубя връзка със земята и ще бъда запратена в мрака. Срещу насилието на бурята бях по-малка от прашинка.
Трябваше да изчакаш, Лайя. Трябваше да послушаш Кийнан. Ами ако пясъчната слепота е постоянна? Изи ще загуби зрението си завинаги заради мен.
Овладей се. Елиас имаше нужда от Телийс. А ти имаш нужда от Елиас, ако искаш да стигнеш до Дарин. Това е мисия. Ти си водачът й. Това е цената.
Къде е Елиас? Минаха часове, откакто замина. Зората е на не повече от час или два. Въпреки че навън все още е ветровито, не е толкова зле, че да спре хората по улиците. В крайна сметка собствениците на тази каруца ще се върнат. Не можем да сме тук, когато го направят.
— Елиас е отровен. — Кийнан говори тихо. — Нали?
Опитвам се да запазя лицето си безизразно, но Кийнан въздъхва. Вятърът се усилва, разклащайки високите прозорци на каруцата.
— Имаше нужда от лекарство. Затова се отправихте към Разбойническия ров, вместо да тръгнете направо на север — казва той. — Небеса. Колко е зле?
— Зле е — гласът на Изи е дрезгав. — Много зле. Нощна трева.
Поглеждам Изи с недоверие. — Будна си! Слава на небесата. Но откъде знаеш…
— Готвачката се забавляваше, разказвайки ми за всички отрови, които би използвала срещу Комендантката, ако можеше — казва Изи. — Беше доста подробна в описанията си на ефектите им.
— Той ще умре, Лайя — казва Кийнан. — Нощната трева е убиец.
— Знам. — Де да не знаех. — И той знае. Затова трябваше да влезем в Нур.
— И ти все още искаш да продължиш с него? — Ако веждите на Кийнан се вдигнат още малко, ще изчезнат в косата му. — Забрави факта, че самото му присъствие е риск, или че майка му уби родителите ти, или че е Маска, или че неговите хора в момента избиват нашите. Той е мъртъв, Лайя. Кой знае дали ще доживее дори до Кауф? И защо, по дяволите, би искал да дойде?