— Знае, че Дарин може да промени всичко за Книжниците — казвам. — Не вярва в злото на Империята повече от нас.
Кийнан се изсмива. — Съмнявам се…
— Спри. — Думата е шепот. Прочиствам гърлото си и посягам към гривната на майка ми. Сила. — Моля те.
Кийнан се колебае, после хваща ръцете ми, докато ги стискам в юмруци.
— Съжалявам. — За миг погледът му е открит. — Преживяла си ада, а аз седя тук и те карам да се чувстваш по-зле. Няма да го споменавам повече. Ако това е, което искаш, това ще направим. Тук съм за теб. Каквото и да ти е нужно.
Изпускам въздишка на облекчение и кимвам. Той проследява К върху гърдите ми — белега, който Комендантката издълба, когато бях нейна робиня. Сега е блед. Пръстите му се плъзгат към ключицата ми, към лицето ми. — Липсваше ми — казва той. — Не е ли странно? Преди три месеца дори не те познавах.
Разглеждам силната му челюст, начина, по който ярката му коса пада върху челото му, мускулите на ръката му. Въздъхвам от аромата му, лимон и дим от дърва, толкова познат за мен сега. Как стана толкова важен за мен? Едва се познаваме, и все пак при неговата близост тялото ми замръзва. Навеждам се към докосването му неволно, топлината на ръката му ме привлича по-близо.
Вратата се отваря и аз подскачам назад, посягайки към кинжала си. Но това е Елиас. Той поглежда между мен и Кийнан. Кожата му, толкова болнаво бледа, когато ни остави в каруцата, сега е върнала обичайния си златист оттенък.
— Имаме проблем. — Той се качва в каруцата и разгъва лист хартия: плакат за издирване с ужасяващо точни изображения на мен и Елиас.
— Как, по дяволите, са разбрали? — пита Изи. — Проследиха ли ни?
Елиас гледа надолу към пода на каруцата, въртейки праха с ботуша си. — Хелене Артурия е тук. — Гласът му е странно безизразен. — Видях я в гарнизона на Воините. Сигурно е разбрала накъде сме тръгнали. Поставила е кордон около Племе Сайф и има стотици войници тук, за да ни търсят.
Срещам очите на Кийнан. Самото му присъствие е риск. Може би влизането в Нур беше лоша идея.
— Трябва да стигнем до твоя приятел — казвам, — за да можем да напуснем с останалите Племена. Как ще го направим?
— Щях да предложа да изчакаме нощта и да използваме маскировки. Но това е, което Артурия би очаквала. Затова ще направим обратното. Ще се скрием на открито.
— Как ще скрием бунтовник Книжник, двама бивши роби и беглец на открито? — пита Кийнан.
Елиас бръква в торбата си и изважда чифт белезници. — Имам идея — казва той. — Но няма да ви хареса.
• • •
— Твоите идеи — просъсквам на Елиас, докато го следвам през задушливо претъпканите улици на Нур, — са почти толкова смъртоносни, колкото моите.
— Тихо, робиньо. — Той кимва към отряд Воини, маршируващи в равен строй по съседната улица.
Стискам устни, а белезниците, тежащи на глезените и китките ми, издрънчават. Елиас грешеше. Не просто не харесвам този план. Мразя го.
Той носи червена риза на търговец на роби и държи верига, свързана с желязна яка около врата ми. Косата ми виси в лицето, рошава и сплъстена. Изи, с все още превързано око, ме следва. Между нас има метър верига, и тя разчита на моите шепнещи напътствия, за да не се спъне. Кийнан я следва, пот се стича по лицето му. Знам как се чувства: сякаш наистина ни водят на търг.
Следваме Елиас в послушна редица, с наведени глави и отпуснати тела, както се очаква да изглеждат робите Книжници. Спомени за Комендантката заливат съзнанието ми: бледите й очи, докато издълбаваше инициала си в гърдите ми с толкова садистична грижа; ударите, които нанасяше толкова небрежно, сякаш хвърляше монети на просяци.
— Дръж се — Елиас поглежда назад към мен, сякаш усеща нарастващата ми паника. — Все още трябва да прекосим града.
Като десетките други търговци на роби, които видяхме тук, в Нур, Елиас ни води с уверено презрение, изръмжавайки от време на време по някоя заповед. Мърмори срещу праха във въздуха и гледа на Племенниците, сякаш са хлебарки.
С шал, покриващ долната половина на лицето му, виждам само очите му, почти безцветни на утринната светлина. Ризата му на търговец на роби стои по-свободно, отколкото би стояла преди няколко седмици. Битката с отровата на Комендантката го лиши от обема му, и сега той е всички ръбове и ъгли. Острота, която подчертава красотата му, но сякаш гледам не истинския Елиас, а неговия призрак.
Прашните улици на Нур са пълни с хора, движещи се от лагер на лагер. Колкото и хаотично да е, има някакъв странен ред. Всеки лагер издига собствените си племенни цветове, с палатки отляво, търговски сергии отдясно и традиционните племенни каруци, образуващи периметър.