Помисли! Бързо! Всеки момент Комендантката ще се хвърли в битката и със страховитото си умение ще си проправи път през хаоса, за да ни открие.
Поглеждам я — изтърсва праха от бронята си, без да помръдне лицето ѝ. Спокойствието ѝ ме кара да настръхна. Академията ѝ е разрушена, синът и врагът ѝ избягали, градът гори. А тя е хладна, сякаш нищо не е станало.
— Там! — Лайя сграбчва ръката ми и сочи тясна уличка, скрита зад преобърнат сергийски каруца. Привеждаме се и се втурваме натам. Благодаря на небесата за хаоса, който държи и Книжниците, и Воините прекалено заети, за да ни забележат.
След минути стигаме уличката и точно преди да се хвърлим в нея, се обръщам — само веднъж, за да се уверя, че тя не ни е видяла.
Претърсвам хаоса — през група бойци на Съпротивата, които нападат двама легионери, отвъд Маска, сражаваща се срещу десет бунтовници наведнъж — до развалините на тунела, където стои майка ми. Стар роб Книжник, опитващ се да избяга, минава пред нея — тя забива сабята си в сърцето му с бездушна жестокост. Когато изтегля острието, дори не поглежда към тялото. Вместо това погледът ѝ се впива в мен. Все едно сме свързани, все едно знае всяка моя мисъл, погледът ѝ прорязва площада.
Тя се усмихва.
Глава 3
Лайя
Усмивката на Комендантката е като подут, блед червей. Макар да я зървам само за миг, преди Елиас да ме подкани да се отдалеча от кървавото зрелище на площада, не мога да продумам.
Подхлъзвам се, ботушите ми още са слепени с кръв от клането в тунелите. При мисълта за лицето на Елиас след това — отвращението в очите му — потръпвам. Исках да му кажа, че е сторил онова, което е трябвало, за да ни спаси. Но думите не излязоха. Едва се сдържах да не повърна.
Звуците на страдание раздират въздуха — Воини и Книжници, възрастни и деца, смесени в един оглушителен вопъл. Едва ги чувам, съсредоточена върху това да избягвам счупените стъкла и горящите сгради, които се срутват по улиците. Обръщам се назад десетина пъти, очаквайки да зърна Комендантката по петите ни. Изведнъж се чувствам като момичето, което бях преди месец. Момичето, което изостави брат си на милостта на имперския затвор, момичето, което хленчеше и ридаеше след бичуването. Момичето без капка смелост.
Когато страхът те завладее, използвай единственото по-силно, по-неунищожимо оръжие, за да го победиш: духът ти. Сърцето ти. Чувам думите, изречени вчера от ковача Спиро Телуман, приятеля и наставника на брат ми.
Опитвам се да превърна страха си в гориво. Комендантката не е непогрешима. Може дори да не ме е видяла — вниманието й беше толкова приковано върху сина й. Избягах й веднъж. Ще й избягам отново.
Адреналинът пулсира в мен, но докато завиваме от една улица към друга, се спъвам в малка купчина тухли и се просвам върху почернелите от сажди калдъръми.
Елиас ме изправя на крака с лекота, сякаш съм направена от пера. Очите му шарят напред, назад, по близките прозорци и покриви, сякаш и той очаква майка си да се появи всеки момент.
— Трябва да продължим. — Дърпам ръката му. — Трябва да се измъкнем от града.
— Знам. — Елиас ни насочва към прашна, изсъхнала овощна градина, оградена от стена. — Но няма да успеем, ако сме изтощени. Няма да навреди, ако си починем за минутка.
Той сяда, а аз неохотно коленича до него. Въздухът в Сера е странен и отровен, мирисът на изгоряло дърво се смесва с нещо по-мрачно — кръв, горящи тела и оголена стомана.
— Как ще стигнем до Кауф, Елиас? — Този въпрос ме измъчва още от мига, в който се промъкнахме в тунелите от казармите му в Блекклиф. Брат ми се остави да бъде заловен от войниците на Воините, за да имам шанс да избягам. Няма да го оставя да умре заради тази жертва — той е единственото семейство, което ми остана в тази проклета Империя. Ако не го спася, никой няма да го направи. — Ще се крием ли в провинцията? Какъв е планът?
Елиас ме наблюдава спокойно, сивите му очи са непроницаеми.
— Тунелът за бягство щеше да ни отведе западно от града — казва той. — Щяхме да поемем по планинските проходи на север, да ограбим някой племенен керван и да се представим за търговци. Воините нямаше да търсят двама ни — и нямаше да гледат на север. Но сега... — Той свива рамене.
— Какво значи това? Имаш ли изобщо план?
— Имам. Да се измъкнем от града. Да избягаме от Комендантката. Това е единственият план, който има значение.