— Те не са роби.
Вадя ключа и отключвам белезниците си, после тези на Изи и Кийнан, за да подчертая думите на Елиас. — Те са спътници — казва той. — Част са от услугата ми.
— Тя няма да се съгласи — прошепва ми Кийнан под носа си. — Ще ни продаде на проклетите Воини.
Никога не съм се чувствала толкова уязвима. Афия може да извика с една дума, и след минути ще бъдем обградени от войници.
До мен Изи се напрегна. Хващам ръката й и я стискам. — Трябва да се доверим на Елиас — прошепвам, опитвайки се да успокоя нея толкова, колкото и себе си. — Той знае какво прави. — Въпреки това опипвам кинжала си, скрит под наметалото. Ако Афия ни предаде, няма да се предам без бой.
— Афия — Гибран преглъща нервно, гледайки острието на гърлото си. — Може би трябва да го изслушаме?
— Може би — процежда Афия през стиснати зъби, — трябва да си държиш устата затворена за неща, които не разбираш, и да се придържаш към съблазняването на дъщерите на Залдари. — Обръща се към Елиас. — Пусни оръжията си и ми кажи какво искаш — и защо. Без обяснение от теб, няма услуга от мен. Не ме интересува с какво ще ме заплашваш.
Елиас игнорира първата заповед. — Искам лично да ни придружиш, мен и спътниците ми, безопасно извън Нур до затвора Кауф преди зимните снегове и, когато стигнем там, да ни помогнеш в опита ни да освободим брат й, Дарин, от затвора.
Какво, по дяволите? Само преди дни той каза на Кийнан, че нямаме нужда от никой друг. А сега се опитва да включи Афия? Дори да стигнем до затвора невредими, тя ще ни предаде в момента, в който пристигнем, и ще изчезнем в Кауф завинаги.
— Това са около триста услуги в една, копеле такова.
— Монетата за услуга е всичко, което може да се поиска с един дъх.
— Знам какво е проклета монета за услуга. — Афия потропва с пръсти по бюрото си и се обръща към мен, сякаш едва сега ме забелязва.
— Малката приятелка на Спиро Телуман — казва тя. — Знам кой е брат ти, момиче. Спиро ми каза — и на още няколко души, ако се съди по разпространяващите се слухове. Всички шепнат за Книжника, който знае тайните на серанската стомана.
— Спиро е разпространил слуховете?
Афия въздъхва и говори бавно, сякаш обяснява на малко, досадно дете. — Спиро искаше Империята да повярва, че брат ти е предал знанията си на други Книжници. Докато Воините не изтръгнат имена от Дарин, ще го държат жив. Освен това Спиро винаги си е падал по глупави истории за героизъм. Вероятно се надява това да раздвижи Книжниците — да им даде малко кураж.
— Дори съюзникът ти ни помага — казва Елиас. — Още една причина да направиш същото.
— Съюзникът ми е изчезнал — отвръща Афия. — Никой не го е виждал от седмици. Сигурна съм, че Воините го държат — и нямам желание да споделя съдбата му. — Вдига брадичка към Елиас. — Ако откажа предложението ти?
— Не си стигнала дотук, като нарушаваш обещания. — Елиас сваля ятаганите си. — Изпълни услугата ми, Афия. Да се бориш с това е загуба на време.
— Не мога да реша това сама — казва Афия. — Трябва да говоря с някои от племето си. Ще ни трябват поне още няколко души с нас, за прикритие.
— В такъв случай брат ти остава тук — казва Елиас. — Както и монетата.
Гибран отваря уста да възрази, но Афия само поклаща глава. — Донеси им храна и вода, братко — нарежда тя. — И бани. Не ги изпускай от поглед. — Тя се плъзга покрай нас и излиза през платнищата на палатката, казвайки нещо на садхийски на стражите отвън, и ние оставаме да чакаме.
Глава 18
Елиас
Часове по-късно, когато вечерта прелива в нощ, Афя най-сетне се промушва през завесите на шатрата. Гибран, който е вдигнал крака върху бюрото на сестра си и флиртува безсрамно и с Изи, и с Лайя, подскача, когато тя влиза, сякаш е войник, изплашен от порицанието на старши офицер.
Афя оглежда Изи и Лайя, изкъпани и облечени в плавни зелени племенни рокли. Те седят близо една до друга в ъгъла, главата на Изи е облегната на рамото на Лайя, докато си шепнат. Превръзката на русокосото момиче е свалена, но тя премигва предпазливо, окото й все още зачервено от бурята. Кийнан и аз носим тъмни панталони и жилетки без ръкави с качулки, типични за племенните земи, и Афя кима одобрително.
— Поне вече не изглеждате — нито миришете — като варвари. Дадоха ли ви храна? Питиета?
— Получихме всичко необходимо, благодаря — казвам. Освен, разбира се, най-важното, което ни трябва — увереността, че няма да ни предаде на Воините. Ти си неин гост, Елиас. Не я дразни. — Е, почти всичко — добавям.
Усмивката на Афя е проблясък на светлина, ослепителен като слънцето, отразено от евтино позлатена племенна каруца.