Не е толкова просто, искам да изкрещя. Не съм момчето, което бях. Аз съм нещо друго. Нещо, което ще те отврати.
— Мислиш ли, че не знам какво ви учат в това училище? — пита Мами. — Трябва да смяташ, че съм глупачка. Кажи ми. Облекчи си душата.
— Не искам да те нараня. Не искам никой друг да пострада заради мен.
— Децата са родени, за да разбиват сърцата на майките си, момчето ми. Кажи ми.
Умът ми ми заповядва да мълча, но сърцето ми крещи да бъде чуто. Тя пита, все пак. Иска да знае. А аз искам да й кажа. Искам да знае какво съм.
И така, говоря.
• • •
Когато свършвам, Мами мълчи. Единственото, което не й казах, е истинската природа на отровата на Комендантката.
— Каква глупачка бях — прошепва Мами, — да мисля, че когато майка ти те остави да умреш, ще бъдеш пощаден от злото на Воините.
Но майка ми не ме остави да умра, нали? Научих истината от Комендантката нощта преди да бъда екзекутиран: Тя не ме беше изоставила на лешоядите. Керис Валерия ме беше държала, хранила ме и ме беше занесла в шатрата на Мами след раждането ми. Това беше последната — единствената — добрина на майка ми към мен.
Почти го казвам на Мами, но тъгата на лицето й ме спира. Сега това няма значение.
— Ах, момчето ми. — Мами въздъхва, и съм сигурен, че съм добавил още бръчки на лицето й. — Мой Елиас...
— Иляас — казвам. — За теб съм Иляас.
— Иляас е момчето, което беше — казва тя. — Елиас е мъжът, в който се превърна. Кажи ми: Защо трябва да помогнеш на това момиче? Защо не я оставиш да отиде с бунтовника, докато ти останеш тук, със семейството си? Мислиш ли, че не можем да те защитим от Воините? Никой в нашето племе не би посмял да те предаде. Ти си мой син, а чичо ти е Залдар.
— Чувала ли си слуховете за Книжник, който може да изковава Серанска стомана? — Мами кима предпазливо. — Тези истории са верни — казвам. — Книжникът е братът на Лайя. Ако успея да го измъкна от Кауф, помисли какво може да означава това за Книжниците — за Марин, за Племената. По дяволите, най-сетне бихте могли да се биете с Империята...
Завесата на шатрата се разтваря рязко, и Афя влиза, следвана от Лайя, силно забулена.
— Простете ми, Кехани — казва тя. — Но е време да тръгваме. Някой е казал на Воините, че сте влезли в лагера, и те искат да говорят с вас. Вероятно ще ви пресрещнат на излизане. Не знам дали...
— Ще зададат въпроси и ще ме пуснат. — Мами Рила се изправя, разтърсвайки робите си, с високо вдигната брадичка. — Няма да позволя забавяне. — Приближава се до Афя, докато между тях остават само сантиметри. Афя леко се олюлява назад.
— Афя Ара-Нур — казва Мами тихо. — Ще спазиш обета си. Племе Саиф обеща да изпълни своята част в помощта ти. Но ако предадеш сина ми заради наградата, или ако някой от твоите хора го стори, ще го считаме за акт на война, и ще прокълнем кръвта на седем поколения, преди да изчерпим отмъщението си.
Очите на Афя се разширяват от тежестта на заплахата, но тя само кима. Мами се обръща към мен, изправя се на пръсти и целува челото ми. Ще я видя ли отново? Ще почувствам ли топлината на ръцете й, ще намеря ли утеха, която не заслужавам, в прошката на очите й? Ще я видя.
Макар че няма да има много за гледане, ако в опита си да ме спаси, тя си навлече гнева на Воините.
— Не прави това, Мами — моля я. — Каквото и да планираш, не го прави. Помисли за Шан и Племе Саиф. Ти си тяхната Кехани. Не могат да те загубят. Не искам...
— Имахме те шест години, Елиас — казва Мами. — Играхме с теб, държахме те, гледахме първите ти стъпки, чухме първите ти думи. Обичахме те. И тогава те отнеха от нас. Накараха те да страдаш. Накараха те да убиваш. Не ме интересува каква е кръвта ти. Ти беше момче на Племената — и те отнеха. А ние не направихме нищо. Племе Саиф трябва да го направи. Аз трябва да го направя. Чакаx четиринадесет години за това. Нито ти, нито никой друг ще ми го отнеме.
Мами излиза с размах, и докато го прави, Афя кима към задната част на шатрата си. — Движете се — казва тя. — И дръжте лицата си скрити, дори от моето племе. Само Мами, Гибран и аз знаем кои сте, и така трябва да остане, докато не излезем от града. Ти и Лайя ще останете с мен. Гибран вече е взел Кийнан и Изи.
— Къде? — казвам. — Къде отиваме?
— На сцената на разказвачите, Валерий. — Афя повдига вежда към мен. — Кехани ще те спаси с история.
Глава 19
Хелене
Град Нур ми се струва като проклета барутна бъчва. Сякаш всеки воин, когото съм пуснала по улиците, е искра, готова да я запали.