— Един човек не струва едно племе.
— Но струваше ли цяла Империя? — Мами се навежда напред, тъмните й очи са яростни, плитките й падат върху лицето й. — Струваше ли твоята свобода?
Как, по дяволите, би могла да знаеш, че жертвах свободата си за живота на Елиас?
Отговорът ми е на устните, но се отдръпва, когато обучението ми надделява. Слабите се опитват да запълнят тишината. Маска я използва в своя полза. Скръствам ръце, чакайки тя да каже още.
— Много даде за Елиас. — Ноздрите на Мами се разширяват, тя се изправя, по-ниска от мен с няколко сантиметра, но извисяваща се в гнева си. — Защо да не дам живота си за него? Той е мой син. Какво право имаш ти върху него?
Само четиринадесет години приятелство и едно потъпкано сърце.
Но това няма значение. Защото в гнева си Мами ми даде това, от което се нуждая.
Как би могла да знае какво съм жертвала за Елиас? Дори да е чула слухове за Изпитанията, не би могла да знае какво дадох за него.
Освен ако той не й е казал.
Което означава, че го е видяла.
— Декс, ескортирай я горе. — Давам му знак зад гърба й. Следвай я. Той кимва и я извежда.
Следвам го и намирам Харпър и Фарис да ме чакат в казармите на Черната гвардия в гарнизона.
— Това не беше разпит — ръмжи Фарис. — Беше проклето чаено парти. Какво, по дяволите, можеш да си измъкнала от това?
— Трябваше да надзираваш Петиците, Фарис, а не да подслушваш.
— Харпър е лошо влияние. — Фарис кимва към тъмнокосия мъж, който свива рамене под погледа ми.
— Елиас е тук — казвам. — Мами се издаде.
— Коментарът за свободата ти — промърморва Харпър. Утвърждението му ме смущава — мразя как винаги уцелва право в целта.
— Събирането почти свърши. Племената ще започнат да напускат града след изгрев. Ако Племе Сайф ще го измъкне, тогава ще го направят. И той трябва да се измъкне. Няма да рискува да остане и да бъде забелязан — не с толкова висока награда.
На вратата се чука. Фарис я отваря и виждаме Петичка, облечена в племенни дрехи, кожата й изцапана с пясък.
— Петичка Мелий съобщава, господине — тя отдава чест рязко. — Лейтенант Декс Атрий ме изпрати, Кървавия гарван. Кехани, която разпитвахте, се отправя към сцената на разказвачите в източния край на града. Останалите от Племе Сайф също са на път натам. Лейтенант Атрий каза да побързате — и да вземете подкрепление.
— Прощалната приказка — Фарис грабва ятаганите ми от стената и ми ги подава. — Последното събитие, преди племената да си тръгнат.
— И хиляди идват за нея — казва Харпър. — Добро място да скриеш беглец.
— Фарис, подсили кордона. — Потъваме в претъпканите улици пред гарнизона. — Извикай всички патрулиращи отряди. Никой не напуска Нур без проверка от воински пункт. Харпър — с мен.
Пробиваме си път на изток, следвайки тълпата, която се стича към сцената на разказвачите. Присъствието ни сред племенните жители не остава незабелязано — и не с неохотното търпение, с което съм свикнала. Докато минаваме, чувам повече от една подхвърлена обида. Харпър и аз си разменяме поглед, и той дава знак на отрядите, които срещаме, докато не съберем две дузини спомагателни войници зад нас.
— Кажи ми, Кървавия гарван — казва Харпър, докато наближаваме сцената. — Наистина ли мислиш, че можеш да го хванеш?
— Победила съм Ветурий в бой стотици пъти…
— Не питам дали можеш да го победиш. Питам, когато дойде моментът, ще можеш ли да го оковеш и да го предадеш на Императора, знаейки какво ще последва?
Не. По дяволите, не. Задавала съм си същия въпрос стотици пъти. Ще постъпя ли правилно спрямо Империята? Спрямо народа си? Не мога да възразя, че Харпър задава този въпрос. Но отговорът ми излиза като ръмжене.
— Предполагам, ще разберем, нали?
Пред нас театърът на разказвачите се намира в дъното на стръмна, терасирана падина, осветена от стотици маслени лампи. Зад сцената минава път, а отвъд него — огромно депо, пълно с фургони на онези, които ще си тръгнат веднага след прощалната приказка.
Въздухът пращи от очакване, усещане за напрежение, което ме кара да стискам ятагана си с побелели кокалчета. Какво става?
Когато с Харпър пристигаме, хиляди хора изпълват театъра. Веднага виждам защо Декс се нуждае от подкрепление. Падината има повече от две дузини входа, през които племенните жители влизат и излизат свободно. Разпределям събраните спомагателни войници на всеки вход. Миг по-късно Декс ме намира. Пот се лее по лицето му, а кръв оцапва кафявата кожа на предмишниците му.