— Мами крои нещо — казва той. — Всяко племе, с което се е срещнала, е тук. Спомагателните войници, които доведох, вече влязоха в дузина сбиввания.
— Кървавия гарван — Харпър сочи към сцената, обградена от петдесет напълно въоръжени мъже от Племе Сайф. — Виж.
Воините на Сайф се раздвижват, за да пропуснат горда фигура. Мами Рила. Тя застава на сцената, и тълпата си налага тишина. Когато вдига ръце, последните шепоти замлъкват — дори децата не издават звук. Чувам вятъра, духащ от пустинята.
Присъствието на Комендантката предизвикваше подобна тишина. Но Мами сякаш я предизвиква от уважение, а не от страх.
— Добре дошли, братя и сестри. — Гласът на Мами отеква нагоре по терасираната падина. Безмълвно благодаря на центуриона по езици в Блекклиф, който шест години ни преподаваше садхски.
Кехани се обръща към тъмната пустиня зад себе си. — Скоро слънцето ще изгрее за нов ден, и ние трябва да се сбогуваме. Но ви предлагам приказка, която да вземете със себе си в пясъците на следващото ви пътешествие. Приказка, пазена в тайна и заключена. Приказка, в която вие всички ще участвате. Приказка, която все още се разказва.
— Позволете ми да ви разкажа за Иляас Ан-Сайф, моя син, който беше откраднат от Племе Сайф от страшните Воини.
Харпър, Декс и аз не оставаме незабелязани. Нито пък воините, охраняващи изходите. От тълпата се надигат съскания и викове, всички насочени към нас. Някои от спомагателните войници посягат към оръжията си, но Декс им дава знак да спрат. Три Маски и два отряда спомагателни войници срещу двайсет хиляди племенни жители не е бой. Това е смъртна присъда.
— Какво прави тя? — казва тихо Декс. — Защо ще разказва историята на Елиас?
— Той беше тихо, сивооко дете — казва Мами на садхски, — оставено да умре в знойната племенна пустиня. Каква несправедливост, да видиш такова красиво, силно дете, изоставено от развратната си майка и изложено на стихиите. Аз го приех за свой, братя и сестри, и се гордеех с това, защото той дойде при мен във време на голяма нужда, когато душата ми търсеше смисъл и не намираше. В очите на това дете намерих утеха, а в смеха му — радост. Но това не продължи.
Вече виждам как магията на Кехани на Мами действа върху тълпата. Тя разказва за дете, обичано от племето, дете на племето, сякаш воинската кръв на Елиас е случайна. Разказва за младостта му и за нощта, когато беше отведен.
За миг и аз се оказвам прикована. Любопитството ми се превръща в предпазливост, когато Мами стига до Изпитанията. Тя говори за Авгурите и техните предсказания. Разказва за насилието, което Империята извърши над ума и тялото на Елиас. Тълпата слуша, емоциите й се издигат и падат с тези на Мами — шок, съчувствие, отвращение, ужас.
Гняв.
И тогава най-сетне разбирам какво прави Мами Рила.
Тя подклажда бунт.
Глава 20
Лайя
Мощният глас на Мамие отеква из театъра, омагьосвайки всички, които го чуват. Макар да не разбирам садхезки, движенията на тялото и ръцете й — заедно с пребледнялото лице на Елиас — ми подсказват, че тази история е за него.
Настаняваме се на места по средата на терасите в театъра на разказвачите. Седя между Елиас и Афия сред тълпа от мъже и жени от племето Нур. Кийнан и Изи чакат с Гибран на десетина метра от нас. Хващам Кийнан да вдига глава, опитвайки се да се увери, че съм добре, и му махвам. Тъмните му очи се плъзгат към Елиас и обратно към мен, преди Изи да му прошепне нещо и той да извърне поглед.
В зелено-златистите дрехи, които Афия ни даде, от разстояние сме неразличими от другите членове на племето. Навличам още по-надълбоко качулката си, благодарна за набиращия сила вятър. Почти всички са с вдигнати качулки или с плат върху лицата, за да се предпазят от задушаващия прах.
Не можем да ви отведем направо до фургоните, каза Афия, когато се присъединихме към племето й на път за театъра. Има войници, които патрулират около депото — и спират всички. Затова Мамие ще създаде малко разсейване.
Докато историята на Мамие поема в неочаквана посока, тълпата ахва, а Елиас изглежда измъчен. Да чуеш историята на живота си, разказана пред толкова много хора, би било достатъчно странно, но история с толкова страдание, толкова смърт? Хващам ръката му, а той се стяга, сякаш ще се дръпне, но после се отпуска.
— Не слушай — казвам. — Гледай мен вместо това.
Нежелаещо, той вдига очи. Интензивността на бледия му поглед кара сърцето ми да трепне, но не си позволявам да извърна глава. Има някаква самота в него, която ме боли. Той умира. Знае го. Може би няма нищо по-самотно от това.