В момента единственото, което искам, е тази самота да избледнее — дори само за миг. Затова правя това, което Дарин правеше, когато искаше да ме развесели, и правя нелепа физиономия.
Елиас ме поглежда изненадан, преди да се ухили с усмивка, която го озарява, и след това прави своя собствена нелепа гримаса. Аз се изкисквам и съм на път да го предизвикам, когато забелязвам Кийнан да ни гледа, очите му плоски от потиснат гняв.
Елиас проследява погледа ми. — Не мисля, че ме харесва.
— В началото не харесва никого — казвам. — Когато се запознахме, той ме заплаши, че ще ме убие и ще ме натъпче в крипта.
— Очарователен.
— Промени се. Всъщност доста. Бих казала, че е невъзможно, но… — Потръпвам, когато Афия ме сръчква с лакът.
— Започва се.
Усмивката на Елиас избледнява, докато около нас племенниците започват да шепнат. Той оглежда Воините, разположени при изходите на театъра, най-близо до нас. Повечето държат ръце върху оръжията си и наблюдават тълпата с подозрение, сякаш тя ще се надигне и ще ги погълне.
Жестовете на Мамие стават размахани и яростни. Тълпата се наежва и сякаш се разширява, притискайки стените на театъра. Напрежението изпълва въздуха, разпространява се като невидим пламък, преобразяващ всички, които влизат в контакт с него. За секунди шепотът се превръща в гневни мърморения.
Афия се усмихва.
Мамие сочи към тълпата, убедеността в гласа й вдига косъмчетата по ръцете ми.
„Кисане кития ке джехани дека?“
Елиас се навежда към мен, думите му тихи в ухото ми. — Кой е страдал от тиранията на Империята? — превежда той.
„Хама!“
— Ние.
„Кисане бичяя ке гима база?“
— Кой е виждал деца, откъснати от ръцете на родителите си?
„Хама!“
На няколко реда под нас мъж се изправя и жестикулира към група Воини, които не бях забелязала. Един от тях е с бледа кожа и корона от руси плитки: Хелене Артурия. Мъжът изревава нещо към тях.
„Чара! Херисада!“
От другата страна на амфитеатъра жена от племето се изправя и извиква същите думи. Друга жена се надига в основата на театъра. Скоро към нея се присъединява дълбок глас на няколко метра от нас.
Изведнъж двете думи отекват напред-назад от всяка уста, и тълпата се преобразява от омагьосана във яростна толкова бързо, колкото факла, напоена с катран, пламва.
„Чара! Херисада!“
— Крадци — превежда Елиас с равен глас. — Чудовища.
Племето Нур се изправя около нас с Елиас, крещейки обиди към Воините, присъединявайки гласовете си към хилядите други племенници, които правят същото.
Сещам се за Воините, които вчера разкъсаха пазара на племето. И най-накрая разбирам, че този избухлив гняв не е само заради Елиас. Той е бил присъщ на Нур през цялото време. Мамие просто го е овладяла.
Винаги съм мислила, че племенниците са съюзници на Воините, макар и неохотно. Може би съм грешала.
— Остани с мен сега — Афия се изправя, очите й се стрелкат от вход към вход. Следваме я, напрягайки се да чуем гласа й над рева на тълпата. — Когато се пролее първата кръв, се насочваме към най-близкия изход. Фургоните на Нур чакат в депото. Десетина други племена ще тръгнат по същото време, а това би трябвало да задейства и останалите племена да напуснат.
— Как ще разберем кога…
Кръвосмразяващ вой раздира въздуха. Изправям се на пръсти и виждам, че на един от изходите далеч под нас войник от Воините е посекъл племенник, приближил се твърде близо. Кръвта на племенника попива в пясъка на театъра, и писъкът се разнася отново, от по-възрастна жена, коленичила над него, тялото й разтърсвано от ридания.
Афия не губи време. Като едно цяло, племето Нур се втурва към най-близкия изход. Изведнъж не мога да дишам. Тълпата се притиска близо — напира, бута, движи се в твърде много посоки. Изгубвам Афия от поглед и се обръщам към Елиас. Той хваща ръката ми и ме придърпва близо, но хората са твърде много и ние сме откъснати един от друг. Забелязвам пролука в тълпата и се опитвам да си пробия път към нея с лакти, но не мога да проникна през масата от тела около мен.
Стани малка. Мъничка. Изчезни. Ако изчезнеш, ще можеш да дишаш. Кожата ми настръхва и аз се бутам напред отново. Племенниците, които отблъсквам, се оглеждат, странно объркани. Успявам да мина през тях лесно.
— Елиас, хайде!
— Лайя? — Той се завърта, взирайки се в тълпата, бутвайки се в грешна посока.
— Тук, Елиас!
Той се обръща към мен, но сякаш не ме вижда, и хваща главата си. Небеса — отровата отново ли? Той бърка в джоба си и отпива от Телис.