— А след това?
— Едно по едно, Лайя. Става дума за майка ми.
— Не ме е страх от нея — заявявам, за да не си помисли, че съм същото плахо момиче, което срещна в Блекклиф преди седмици. — Вече не.
— А би трябвало — отвръща сухо Елиас.
Барабаните прогърмяват, оглушителен тътнеж, от който костите ми се разтърсват. Главата ми пулсира от ехото им.
Елиас накланя глава. — Предават описанията ни — казва той. „Елиас Валерий: сиви очи, метър и деветдесет, деветдесет килограма, черна коса. Последно забелязан в тунелите южно от Блекклиф. Въоръжен и опасен. Пътува с момиче от Книжниците: златни очи, метър и шейсет и пет, петдесет и пет килограма, черна коса...“ — Той спира. — Разбираш накъде отива. Търсят ни, Лайя. Тя ни търси. Нямаме начин да се измъкнем от града. Страхът е мъдър избор сега — той ще ни държи живи.
— Стените...
— Силно охранявани заради бунта на Книжниците — казва Елиас. — Сега сигурно е още по-зле. Тя ще е изпратила съобщения из целия град, че още не сме преминали стените. Портите ще са двойно укрепени.
— Можем ли... можеш ли да си пробием път с бой? Може би през някоя от по-малките порти?
— Бихме могли — отвръща Елиас. — Но това ще доведе до много кръвопролития.
Разбирам защо извръща поглед, макар студената, коравосърдечна част от мен, родена в Блекклиф, да се чуди каква разлика ще направят още няколко мъртви Воини. Особено след всички, които той вече е убил, и особено когато си помисля какво ще сторят те с Книжниците, когато бунтът неизбежно бъде потушен.
Но по-добрата част от мен се отдръпва от тази безчувственост. — Тогава тунелите? — предлагам. — Войниците няма да го очакват.
— Не знаем кои са се срутили, а няма смисъл да слизаме там, ако само ще се блъснем в задънена улица. Пристанището, може би. Бихме могли да преплуваме реката...
— Не умея да плувам.
— Напомни ми да поправя това, когато имаме няколко дни. — Той поклаща глава — възможностите ни се изчерпват. — Бихме могли да се укрием, докато бунтът утихне. После да се промъкнем в тунелите, след като експлозиите спрат. Знам едно сигурно място.
— Не — отвръщам бързо. — Империята изпрати Дарин в Кауф преди три седмици. А тези фрегати за затворници са бързи, нали?
Елиас кимва. — Щяха да стигнат до Антиум за по-малко от две седмици. Оттам е десетдневно пътуване по суша до Кауф, ако не попаднат на лошо време. Може вече да е в затвора.
— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?
— Трябва да пътуваме по суша и да избегнем разкриване — казва Елиас. — Три месеца, ако сме бързи. Но само ако стигнем до хребета Невен преди зимните снегове. Ако не успеем, няма да можем да преминем до пролетта.
— Тогава не бива да се бавим — отвръщам. — Дори с един ден.
Обръщам се назад през рамо, опитвайки се да потисна нарастващото чувство на страх. — Тя не ни последва.
— Не явно — казва Елиас. — Твърде е проклето хитра за това.
Той се взира в мъртвите дървета около нас, въртейки нож в ръката си.
— Има изоставена складова сграда близо до реката, до градските стени — казва накрая. — Дядо притежава сградата, показа ми я преди години. В задния двор има врата, която води извън града. Но не съм се връщал там отдавна. Може вече да не съществува.
— Комендантката знае ли за нея? — питам.
— Дядо никога не би й казал.
Сещам се за Изи, моята спътница в робство в Блекклиф, която ме предупреди за Комендантката, когато пристигнах в школата. Тя знае неща, беше казала Изи. Неща, които не би трябвало.
Но трябва да се измъкнем от града, а аз нямам по-добър план, който да предложа.
Потегляме, преминавайки бързо през квартали, недокоснати от бунта, и се промъкваме внимателно през онези, където битките и огньовете бушуват. Часовете минават, а следобедът избледнява в вечер. Елиас е спокойно присъствие до мен, сякаш изобщо не е разтърсен от гледката на толкова много разрушения.
Странно е да си помисля, че преди месец баба и дядо бяха живи, брат ми беше свободен, а аз никога не бях чувала името Ветурий.
Всичко, което се случи оттогава, е като кошмар. Баба и дядо — убити. Дарин — отведен от войници, крещейки ми да бягам.
И Съпротивата на Книжниците, която ми предложи помощ, за да спася брат си, само за да ме предаде.
В съзнанието ми проблясва друго лице — с тъмни очи, красиво и мрачно, винаги толкова мрачно. Това правеше усмивките му още по-ценни. Кийнан, бунтовникът с огненочервена коса, който се противопостави на Съпротивата, за да ми даде тайно път за бягство от Сера. Път, който аз, на свой ред, дадох на Изи.