Мисълта ме разболява. Тя беше най-добрата ми приятелка. Не мога просто да захвърля това.
Падам ниско, промушвам се напред през одежди, крака и оръжия и наметам наметалото върху Хелене. Едната ми ръка обгръща кръста й, а с другата прерязвам ремъците на ятаганите и колана с метателни ножове. Оръжията й падат, а когато тя кашля, кръв опръсква бронята й. Поемам тежестта й, докато краката й се борят да намерят опора. Пробиваме един кръг от племенници, после още един, докато се отдалечаваме бързо от мястото, където бунтовниците все още вият за кръвта й.
Остави я, Елиас. Измъкни я и я остави. Разсейването е постигнато. Свърши.
Но ако я оставя сега, и други племенници я нападнат, докато едва може да върви, все едно не съм я измъкнал.
Продължавам да вървя, подкрепяйки я, докато тя си възвърне краката. Тя кашля и трепери, и знам, че всичките й инстинкти й нареждат да си поеме дъх, да успокои сърцето си — да оцелее. Може би затова не ми се съпротивлява, докато не преминаваме през една от портите на театъра и не стигаме до средата на празна, прашна уличка отвъд.
Най-сетне тя ме отблъсква и сваля наметалото. Стотици емоции пробягват по лицето й, докато захвърля наметалото на земята — неща, които никой друг не би видял или разбрал, освен мен. Само това заличава дните, седмиците и километрите, които ни разделят. Ръцете й треперят, и забелязвам пръстена на пръста й.
— Кървав гарван.
— Не. — Тя поклаща глава. — Не ме наричай така. Всички ме наричат така. Но не и ти. — Оглежда ме от глава до пети. — Ти… изглеждаш ужасно.
— Тежки няколко седмици. — Забелязвам белезите по ръцете и ръцете й, избледнелите синини по лицето й. Дадох я на Черна гвардия за разпит, беше казала Комендантката.
И тя оцеля, мисля си. Сега се махай оттук, преди да те убие.
Отстъпвам назад, но ръката й се стрелва напред, дланта й хладна върху китката ми, хватката й като желязо. Намирам бледия й поглед, изненадан от бъркотията от емоции, разкрити там. Махай се, Елиас!
Издърпвам ръката си, и докато го правя, вратите в очите й, отворени само преди миг, се затръшват. Изражението й се изравнява. Посяга назад за оръжията си — несъществуващи, тъй като аз я освободих от тях. Виждам как омеква коленете си, подготвяйки се да ме нападне.
— Ти си под арест — тя скача, а аз се отдръпвам — по заповед на…
— Няма да ме арестуваш. — Обгръщам кръста й с ръка и се опитвам да я отблъсна на няколко метра.
— По дяволите, ще го направя. — Тя забива лакътя си дълбоко в стомаха ми. Навеждам се, а тя се измъква от хватката ми. Коленете й се стрелват към челото ми.
Хващам го, отблъсквам го назад и я зашеметявам с лакът в лицето. — Току-що ти спасих живота, Хел.
— Щях да се измъкна оттам и без теб — ох… — Нападам я, и дъхът й излиза рязко, когато гърбът й се удря в стената. Притискам краката й между бедрата си, за да не ме осакати, и опирам острие в гърлото й, преди да може да ме нокаутира с удар с глава.
— Проклет да си! — Опитва се да се измъкне, а аз притискам острието по-близо. Очите й се спускат към устата ми, дишането й е кратко и бързо. Тя извръща поглед с треперене.
— Те те смачкваха — казвам. — Щяха да те стъпчат.
— Това нищо не променя. Имам заповед от Марк да те доведа в Антиум за публична екзекуция.
Сега е мой ред да се изсмея. — Защо, по дяволите, още не си го убила? Щеше да направиш услуга на света.
— О, я се разкарай — изплюва тя. — Не очаквам от теб да разбереш.
Тътнеж разтърсва улиците отвъд уличката — ритмичните стъпки на приближаващи воински войници. Подкрепления за потушаване на бунта.
Хелене използва момента на разсейването ми, за да се опита да се освободи от хватката ми. Не мога да я задържа много по-дълго. Не и ако искам да се махна оттук, без половин воински легион по петите ми. По дяволите.
— Трябва да тръгвам — казвам в ухото й. — Но не искам да те нараня. Толкова ми е омръзнало да наранявам хора. — Усещам лекото трепване на миглите й срещу бузата ми, равномерното повдигане и спадане на дъха й срещу гърдите ми.
— Елиас. — Тя шепне името ми, една дума, пълна с желание.
Отдръпвам се. Очите й, сини като дим преди секунда, потъмняват до буреносно виолетово. Да те обичам е най-лошото нещо, което ми се е случило. Тя ми каза тези думи преди седмици. Да видя опустошението в нея сега и да знам, че отново аз съм причината, ме кара да се мразя.
— Ще те пусна — казвам. — Ако се опиташ да ме свалиш, така да бъде. Но преди да го направя, искам да кажа нещо, защото и двамата знаем, че не ми остава много време на този свят, и бих се мразил, ако никога не ти го кажа. — Объркване проблясва по лицето й, и аз продължавам, преди да започне да задава въпроси. — Липсваш ми. — Надявам се, че чува какво наистина казвам. Обичам те. Съжалявам. Иска ми се да можех да го поправя. — Винаги ще ми липсваш. Дори когато съм призрак.