Освобождавам я и отстъпвам назад. После още една стъпка. Обръщам й гръб, сърцето ми се стяга от задавения звук, който издава, и излизам от уличката.
Единствените стъпки, които чувам, докато си тръгвам, са моите собствени.
• • •
Депото е пълен хаос, с племенници, които хвърлят деца и стоки във фургоните, животни, които се изправят на задни крака, жени, които викат. Гъст облак прах се издига във въздуха, резултат от стотици кервани, които се търкалят в пустинята наведнъж.
— Слава на небесата! — Лайя ме забелязва в момента, в който се появявам до високия фургон на Афия. — Елиас, защо…
— Идиот такъв. — Афия ме сграбчва за врата и ме запраща във фургона до Лайя с изненадваща сила, като се има предвид, че е с цял метър по-ниска от мен. — За какво мислеше?
— Не можехме да рискуваме Аквила да ме види заобиколен от членове на Племе Нур. Тя е Маска, Афия. Щеше да разбере коя си. Племето ти щеше да бъде в опасност.
— Все още си идиот. — Афия ме изглежда яростно. — Дръж главата си ниско. И остани.
Тя скача на шофьорската пейка и хваща юздите. Секунди по-късно четирите коня, теглещи фургона, се дръпват напред, и аз се обръщам към Лайя.
— Изи и Кийнан?
— С Гибран. — Тя кима към яркозелен фургон на няколко десетки метра. Разпознавам острия профил на малкия брат на Афия на юздите.
— Добре ли си? — питам я. Бузите на Лайя са зачервени, а ръката й е стиснала здраво дръжката на кинжала.
— Просто облекчена, че се върна — казва тя. — Говори ли… с нея? С Аквила?
Тъкмо ще отговоря, когато нещо ми хрумва. — Племе Сайф. — Оглеждам задименото от прах депо. — Знаеш ли дали са се измъкнали? Мами Рила избяга ли от войниците?
— Не видях. — Тя се обръща към Афия. — Ти…
Племенницата се размърдва, и улавям погледа й. От другата страна на депото виждам фургони, покрити със сребърно и зелено, толкова познати, колкото собственото ми лице. Цветовете на Племе Сайф. Фургоните на Племе Сайф.
Заобиколени от Воини.
Те измъкват членове на племето от фургоните и ги принуждават да коленичат. Разпознавам семейството си. Чичо Акби. Леля Хира. По дяволите, Шан, моя доведен брат.
— Афия — казвам. — Трябва да направя нещо. Това е моето племе. — Посягам към оръжията си и се придвижвам към отворената врата между фургона и шофьорската седалка. Скочи. Бягай. Нападни ги отзад. Първо най-силния…
— Спри. — Афия хваща ръката ми в желязна хватка. — Не можеш да ги спасиш. Не и без да се издадеш.
— Небеса, Елиас. — Лицето на Лайя е поразено. — Факли.
Един от фургоните — красивият, украсен с рисунки фургон на Кехани, в който израснах — лумва в пламъци. Отне на Мами месеци да нарисува пауните, рибите и ледените дракони, които го красяха. Понякога държах бурканите за нея и миех четките. Изчезна, толкова бързо. Един по един, другите фургони също са подпалени, докато целият лагер не се превърне в черно петно срещу небето.
— Повечето се измъкнаха — казва тихо Афия. — Керванът на Племе Сайф наброява почти хиляда души. Сто и петдесет фургона. От тях само дузина бяха заловени. Дори да можеш да стигнеш до тях, Елиас, там има поне сто войници.
— Помощници — казвам през стиснати зъби. — Лесни за побеждаване. Ако можех да дам мечове на чичовците си и на Шан…
— Племе Сайф е планирало това, Елиас. — Афия не отстъпва. В този момент я мразя. — Ако войниците видят, че си дошъл от фургоните на Нур, цялото ми племе е мъртво. Всичко, което с Мами планирахме през последните два дни — всяка услуга, която тя изиска, за да те измъкне оттук — ще бъде напразно. Ти заложи услугата си, Елиас. Това беше цената.
Поглеждам назад. Моето племенно семейство се е сгушило заедно, с наведени глави. Победени.
Освен една. Тя се бори, отблъсквайки помощниците, които са хванали ръцете й, безстрашна в своето неподчинение. Мами Рила.
Безпомощно гледам борбата й, гледам как легионер стоварва дръжката на ятагана си върху главата й. Последното, което виждам, преди тя да изчезне от поглед, са ръцете й, търсещи опора, докато пада в пясъка.
Глава 22
Лайя
Облекчението от бягството от Нур не прави нищо, за да намали вината ми за случилото се с племето на Елиас. Не си правя труда да го заговоря. Какво бих могла да кажа? Съжалявам е жестоко недостатъчно. Той мълчи в задната част на фургона на Афия, вперил поглед в пустинята към Нур, сякаш може с волята си да промени онова, което се случи със семейството му.