Оставям го на уединението му. Малко хора искат свидетели на болката си, а мъката е най-лошата болка от всички.
Освен това вината, която изпитвам, е почти парализираща. Отново и отново виждам гордия силует на Мами, как се срива като чувал със зърно, изпразнен от съдържанието си. Знам, че трябва да призная пред Елиас какво се случи с нея. Но сега ми се струва жестоко да го направя.
До падането на нощта Нур е далечен скуп от светлини в обгръщащата чернота на пустинята зад нас. Лампите му сякаш изглеждат по-бледи тази вечер.
Въпреки че избягахме с керван от повече от двеста фургона, Афия раздели племето си десетина пъти оттогава. Когато луната изгрява, сме останали само с пет фургона и четирима други членове на нейното племе, включително Гибран.
— Не искаше да дойде. — Афия оглежда брат си, кацнал върху седалката на своя фургон на десетина метра от нас. Той е покрит с хиляди малки огледалца, отразяващи лунната светлина, скърцаща и тромава галактика. — Но не мога да му се доверя, че няма да си навлече беля или да не забърка племе Нур в неприятности. Глупаво момче.
— Виждам — промърморвам. Гибран е примамил Изи на седалката до себе си и през целия следобед улавям проблясъци от нейната срамежлива усмивка.
Поглеждам назад през прозореца във фургона на Афия. Полираните стени на интериора му светят с приглушена светлина от лампата. Елиас седи на една от покритите с кадифе пейки и гледа през задния прозорец.
— Като стана дума за глупци — казва Афия. — Какво има между теб и червенокосия?
Небеса. Племенната жена не пропуска нищо. Трябва да го запомня. Кийнан пътува с Риз, мълчалив член на племето на Афия със сребриста коса, от последната ни спирка, за да напоим конете. С бунтовника почти не успяхме да поговорим, преди Афия да му нареди да помогне на Риз с фургона за провизии.
— Не знам какво има между нас. — Внимавам да не кажа истината на Афия, но подозирам, че тя би разпознала лъжата от километри. — Целуна ме веднъж. В един навес. Точно преди да избяга, за да помогне за започването на революцията на Книжниците.
— Трябва да е била доста целувка — промърморва Афия. — А какво ще кажеш за Елиас? Винаги го зяпаш.
— Не го…
— Не че те виня — продължава Афия, сякаш не съм казала нищо, хвърляйки оценяващ поглед към Елиас. — Тези скули — небеса. — Кожата ми се загрява и скръствам ръце, намръщена.
— Аха. — Афия показва вълчата си усмивка. — Притежателна сме, нали?
— Нямам за какво да бъда притежателна. — Леден вятър духа от север и се сгушвам в тънката си племенна рокля. — Той ясно ми даде да разбера, че е само мой водач и нищо повече.
— Очите му казват друго — отвръща Афия. — Но коя съм аз, че да се меся между един Воин и неговото неуместно благородство? — Тя вдига ръка и подсвирва, нареждайки на керваните да спрат до високото плато. В подножието му има скуп от дървета, и улавям блясъка на извор и драскането на ноктите на някакво животно, докато то се отдалечава.
— Гибран, Изи — извиква Афия през лагера. — Запалете огън. Кийнан — червенокосият слиза от фургона на Риз — помогни на Риз и Вана с животните.
Риз извиква нещо на садхийски на дъщеря си Вана. Тя е тънка като камшик, с тъмнокафява кожа като на баща си и татуировки с плитки, които я отбелязват като млада вдовица. Последният член на племето на Афия е Зехр, млад мъж на възрастта на Дарин. Афия му излайва заповед на садхийски, и той се захваща без колебание.
— Момиче. — Осъзнавам, че Афия говори на мен. — Помоли Риз за една коза и кажи на Елиас да я заколи. Ще разменя месото утре. И поговори с него. Измъкни го от това мрачно настроение, в което е.
— По-добре да го оставим на мира.
— Ако ще замесваш племе Нур в този необмислен опит да спасиш брат си, тогава Елиас трябва да измисли безупречен план за това. Имаме два месеца, докато стигнем Кауф — това би трябвало да е достатъчно. Но той не може да го направи, ако се цупи. Затова го оправи.
Сякаш е толкова лесно.
Няколко минути по-късно Риз ми посочва коза с наранен крак, и аз я водя към Елиас. Той отвежда куцащото животно към дърветата, извън погледа на останалата част от керваните.
Той няма нужда от помощ, но аз все пак го следвам с фенер. Козата блее жално към мен.
— Винаги съм мразил да коля животни. — Елиас остри нож върху точило. — Сякаш знаят какво предстои.
— Баба правеше клането у дома — казвам. — Някои от пациентите на дядо плащаха с кокошки. Тя имаше една поговорка: Благодаря ти, че даде живота си, за да продължа моя.