— Хубаво звучи — Елиас коленичи. — Но не прави гледката на смъртта по-лесна.
— Но тя е куца, виждаш ли? — Осветявам с фенера нараненото задно краче на козата. — Риз каза, че ще трябва да я оставим и тя ще умре от жажда. — Свивам рамене. — Щом така или иначе ще умре, поне да е полезна.
Елиас прокарва острието през врата на животното и то рита. Кръвта се излива върху пясъка. Отвеждам поглед, мислейки за племенника Шикаат, за горещата лепкавост на кръвта му. За миризмата му — остра, като ковачниците на Сера.
— Можеш да си вървиш. — Елиас използва гласа на Маска към мен. Той е по-студен от вятъра на гърба ни.
Отдръпвам се бързо, размишлявайки над думите му. Но не прави гледката на смъртта по-лесна. Вината отново ме залива. Мисля, че той не говореше за козата.
Опитвам се да се разсея, като намирам Кийнан, който се е заел да приготви вечерята.
— Добре ли си? — пита той, когато се появявам до него. Поглежда кратко към Елиас.
Кимвам, а Кийнан отваря уста, сякаш ще каже нещо. Но сякаш усеща, че предпочитам да не говоря, и само ми подава купа с тесто. — Размеси го, моля те? — казва. — Аз съм ужасен в правенето на плосък хляб.
Благодарна за задачата, захващам се, намирайки утеха в простотата й, в лекотата на това само да разточвам кръгчета и да ги пека на чугунен тиган. Кийнан си тананика, докато добавя червени чушки и леща в тенджерата, звук толкова неочакван, че се усмихвам, когато го чувам за първи път. Той е успокояващ като един от тониците на дядо, и след време той заговаря за Великата библиотека в Адиса, която винаги съм искала да посетя, и за пазарите за хвърчила в Айо, които се простират на блокове. Времето минава бързо и чувствам, сякаш част от тежестта в сърцето ми се е вдигнала.
Когато Елиас приключва с клането на козата, обръщам последните парчета овъглен, пухкав плосък хляб в кошница. Кийнан разлива купички с подправена яхния от леща. Първата хапка ме кара да въздъхна. Баба винаги правеше яхния и плосък хляб в студените есенни нощи. Само миризмата на това прави тъгата ми да изглежда по-далечна.
— Това е невероятно, Кийнан. — Изи протяга купата си за още, преди да се обърне към мен. — Готвачката го правеше през цялото време. Чудя се… — Тя поклаща глава и за миг замълчава. — Иска ми се да беше дошла — казва най-сетне приятелката ми. — Липсва ми. Знам, че звучи странно, като се има предвид как се държеше.
— Не точно — казвам. — Обичахте се. Била си с нея години. Тя се е грижила за теб.
— Така е — казва тихо Изи. — Гласът й беше единственият звук в призрачния фургон, който ни отведе от Антиум до Сера, след като Комендантката ни купи. Готвачката ми даваше своите дажби. Прегръщаше ме в ледените нощи. — Изи въздъхва. — Надявам се да я видя отново. Напуснах толкова набързо, Лайя. Никога не й казах…
— Ще я видим отново — казвам. Това е, което Изи трябва да чуе. И кой знае, може би ще я видим. — И Изи — стискам ръката й — Готвачката знае каквото не си й казала. В костите си, сигурна съм, че го знае.
Кийнан ни носи чаши с чай и аз отпивам, затваряйки очи от сладостта, вдишвайки аромата на кардамон. От другата страна на огъня Афия вдига чашата си към устните и тутакси изплюва чая.
— Проклети, горящи небеса, Книжнице. Да не си изхабила целия ми мед за това? — Тя изхвърля течността на земята с отвращение, но аз стискам пръсти около чашата и отпивам дълбоко.
— Добрият чай е достатъчно сладък, за да задави мечка — казва Кийнан. — Всички го знаят.
Усмихвам се и му се усмихвам. — Брат ми казваше същото, когато ми го правеше. — Когато си спомням за Дарин — стария Дарин — усмивката ми избледнява. Кой е брат ми сега? Кога се превърна от момчето, което ми правеше прекалено сладък чай, в мъж със тайни, твърде тежки, за да ги сподели с малката си сестра?
Кийнан се настанява до мен. Вятърът вие от север, борейки се с пламъците на огъня ни. Приближавам се към боеца, наслаждавайки се на топлината му.
— Добре ли си? — Кийнан накланя глава към мен. Улавя кичур коса, развян по лицето ми, и го пъхва зад ухото ми. Пръстите му се задържат на тила ми и дъхът ми спира. — След…
Отвеждам поглед, изстинала отново, и посягам към гривната си. — Струваше ли си, Кийнан? Небеса, майката на Елиас, брат му, десетки членове на племето му. — Въздъхвам. — Ще има ли значение изобщо? Ами ако не успеем да спасим Дарин? Или ако… Той е мъртъв.
— Семейството си струва да умреш за него, да убиеш за него. Да се бориш за тях е всичко, което ни държи, когато всичко останало е изчезнало. — Той кимва към гривната ми. В лицето му има тъжна копнеж. — Докосваш я, когато имаш нужда от сила — казва. — Защото това ни дава семейството.