Отпускам ръка от гривната. — Понякога дори не осъзнавам, че го правя — казвам. — Глупаво е.
— Така се държиш за тях. Няма нищо глупаво в това. — Той отметва глава назад и поглежда към луната. — Нямам нищо от семейството си. Иска ми се да имах.
— Понякога не помня лицето на Лис — казвам. — Само че имаше светла коса като на мама.
— Тя имаше и темперамента на майка ти. — Кийнан се усмихва. — Лис беше четири години по-голяма от мен. Небеса, беше властна. Постоянно ме мами да върша нейните задължения…
Нощта изведнъж става по-малко самотна с мислите за отдавна загиналата ми сестра, танцуващи около мен. От другата ми страна Изи и Гибран се навеждат един към друг, приятелката ми се кикоти възхитена от нещо, което племенният младеж казва. Риз и Вана посягат към своите уди. Струненето им скоро е придружено от пеенето на Зехр. Песента е на садхийски, но мисля, че сигурно си спомнят за онези, които са обичали и изгубили, защото само след няколко ноти в гърлото ми се надига буца.
Без да мисля, търся Елиас в тъмнината. Той седи малко встрани от огъня, наметалото му е здраво стегнато около него. Вниманието му е приковано върху мен.
Афия нарочно се изкашля и после кимва рязко към Елиас. Говори с него.
Поглеждам назад към него и онова опияняващо усещане, което винаги изпитвам, когато гледам в очите му, ме залива.
— Веднага се връщам — казвам на Кийнан. Оставям чашата си и придърпвам наметалото си по-близо. Докато го правя, Елиас се изправя с едно плавно движение и се отдалечава от огъня. Изчезва толкова бързо, че дори не виждам в коя посока е отишъл в тъмнината отвъд кръга от фургони. Посланието му е ясно: Остави ме на мира.
Спрях, чувствайки се като глупачка. Миг по-късно Изи се появява до мен.
— Поговори с него — казва тя. — Има нужда от това. Просто не го знае. И ти също.
— Той е ядосан — прошепвам.
Приятелката ми хваща ръката ми и я стиска. — Той е наранен — казва. — И това е нещо, което ти разбираш.
Излизам извън фургоните, оглеждайки пустинята, докато не зървам блясъка на един от наручниците му близо до подножието на платото. Когато съм на няколко крачки от него, го чувам да въздъхва и да се обръща към мен. Лицето му, безизразно с някаква мека учтивост, е осветено от луната.
Просто го направи, Лайя.
— Съжалявам — казвам. — За това, което се случи. Аз… не знам дали е правилно да заменя страданията на племе Саиф за живота на Дарин. Особено когато това дори не гарантира, че Дарин ще живее. — Планирах няколко скромни и внимателно подбрани думи на съчувствие, но сега, след като започнах да говоря, не мога да спра. — Благодаря ти за това, което семейството ти пожертва. Всичко, което искам, е нищо подобно да не се случи отново. Но… но не мога да го гарантирам и това ме кара да се чувствам зле, защото знам какво е да загубиш семейство. Както и да е, съжалявам…
Небеса. Сега просто бърборя.
Поемам си дъх. Думите изведнъж ми се струват банални и безполезни, затова пристъпвам напред и хващам ръцете на Елиас, спомняйки си за дядо. Докосването лекува, Лайя. Държа го здраво, опитвайки се да вложа в това докосване всичко, което чувствам. Надявам се племето ти да е добре. Надявам се да оцелеят срещу Воините. Наистина, наистина съжалявам. Не е достатъчно. Но е всичко, което имам.
След миг Елиас изпуска дъх и опира челото си в моето.
— Кажи ми какво ми каза онази нощ в стаята ми в Блекклиф — промърморва той. — Какво ти казваше баба ти.
— Докато има живот — чувам топлия глас на баба, докато го казвам — има надежда.
Елиас вдига глава и ме поглежда, хладината в очите му е заменена от онзи суров, неутолим огън. Забравям да дишам.
— Не го забравяй — казва той. — Никога.
Кимвам. Минутите минават, и никой от нас не се отдръпва, вместо това намираме утеха в прохладата на нощта и тихата компания на звездите.
Глава 23
Елиас
Влизам в Мястото на изчакването в мига, в който заспивам. Дъхът ми се сгъстява пред лицето ми, а аз се озовавам легнал по гръб върху дебел килим от паднали листа. Взирам се в мрежата от клони над мен, листата им в яркочервеното на есента, дори в полумрака.
— Като кръв. — Разпознавам гласа на Триста моментално и скачам на крака, за да го открия облегнат на едно от дърветата, вперил в мен гневен поглед. Не съм го виждал, откакто за първи път влязох в Мястото на изчакването преди седмици. Надявах се, че вече е продължил напред.