— Като моята кръв. — Той се взира в короната на дърветата, с горчива усмивка на лицето. — Знаеш. Кръвта, която изтече от мен, когато Декс ме наръга.
— Съжалявам, Триста. — Мога да бъда просто една глупава овца, блееща тези думи. Но яростта в очите му е толкова неестествена, че бих казал всичко, за да я смекча.
— Аелия се оправя — казва Триста. — Предателска девойка. Мислех, че ще скърби поне няколко месеца. Вместо това я посещавам и я намирам да яде отново. Да яде. — Той крачи напред-назад, а лицето му потъмнява в по-грозна, по-жестока версия на Триста, когото познавах. Просъсква под носа си.
Десет пъкъла. Това е толкова далеч от това, което Триста беше приживе, че се чудя дали не е обладан. Може ли дух да бъде обладан? Не са ли духовете тези, които обикновено обсебват?
За момент му се ядосвам. Ти си мъртъв. Аелия не е. Но чувството бързо отминава. Триста никога повече няма да види годеницата си. Никога няма да прегърне децата си или да се смее с приятелите си. Всичко, което има сега, са спомени и горчивина.
— Аелия те обича. — Когато Триста се завърта към мен, лицето му изкривено от гняв, вдигам ръце. — А ти обичаш нея. Наистина ли искаш да се изтощи от глад до смърт? Би ли искал да я видиш тук, знаейки, че твоята смърт я е довела до това?
Дивото в очите му се укротява. Мисля за стария Триста, Триста от живота. Това е Триста, към когото трябва да се обърна. Но не получавам шанс. Сякаш знае какво искам, той се обръща и изчезва сред дърветата.
— Можеш да успокояваш мъртвите. — Ловецът на души говори отгоре ми, и аз вдигам поглед, за да я намеря седнала на едно от дърветата, сгушена като дете в огромните му, възлести клони. Венец от червени листа обгражда главата й като корона, а черните й очи блестят тъмно.
— Той избяга — казвам. — Не бих нарекъл това успокояване.
— Той говори с теб. — Ловецът на души се спуска надолу, килимът от листа заглушава звука от приземяването й. — Повечето духове мразят живите.
— Защо продължаваш да ме връщаш тук? — Поглеждам я. — Само за твое забавление ли е?
Тя се намръщва. — Този път не аз те доведох, Елиас — казва. — Ти сам дойде. Смъртта ти наближава бързо. Може би умът ти се стреми да разбере по-добре какво предстои.
— Все още имам време — казвам. — Четири, може би пет месеца, ако имам късмет.
Ловецът на души ме гледа с жал. — Не мога да виждам бъдещето, както някои. — Тя извива устни, и усещам, че говори за Авгурите. — Но силата ми не е незначителна. Потърсих съдбата ти в звездите още първата нощ, когато те доведох тук, Елиас. Няма да живееш след Ратана.
Ратана — Нощта — започна като празник на Племената, но се разпространи из Империята. За Воините това е ден на пиршества. За Племената — ден да почетат предците си.
— Това е след два месеца. — Устата ми пресъхва, и дори тук, в света на духовете, където всичко е притъпено, страхът ме сграбчва. — Едва ще сме стигнали до Кауф дотогава — ако имаме късмет.
Ловецът на души свива рамене. — Не познавам дребните бури на вашия човешки свят. Ако си толкова разстроен от съдбата си, използвай най-добре времето, което имаш. Върви. — Тя махва с ръка, и усещам онова дръпване в пъпа, сякаш ме теглят през тунел с огромна кука.
Събуждам се до слабо тлеещите въглени на огъня, където легнах за нощта. Риз крачи извън кръга от каруци. Всички останали спят — Джибран и Кийнан до огъня, като мен, а Лайя и Изи в каруцата на Джибран.
Два месеца. Как да стигна до Кауф и да освободя Дарин с толкова малко време? Бих могъл да подканя Афия да побърза, но това ще ни отведе там само няколко дни по-рано от предвиденото, ако изобщо.
Сменя се стражата. Кийнан заема мястото на Риз. Погледът ми пада върху хладилна кутия, висяща от дъното на каруцата на Афия, където по-рано ме накара да опаковам козела, който заклах.
Щом ще умира така или иначе, нека поне е полезен. Думите на Лайя.
Същото важи и за мен, осъзнавам.
Кауф е на повече от хиляда мили. С каруци ще отнеме два месеца, вярно е. От друга страна, куриерите на Империята редовно правят пътуването за две седмици.
Няма да имам достъп до свежи коне на всеки десетина мили, както куриерите. Не мога да използвам главните пътища. Ще трябва да се крия или да се бия във всеки момент. Ще трябва да ловувам или да крада всичко, което консумирам.
Дори знаейки всичко това, ако тръгна към Кауф сам, мога да стигна за половината от времето, нужно на каруците. Не искам да оставям Лайя — ще усещам липсата на гласа й, на лицето й, всеки ден. Знам го. Но ако успея да стигна до затвора за един месец, ще имам достатъчно време преди Ратана, за да освободя Дарин. Екстрактът от Телис ще държи припадъците под контрол, докато каруците наближат затвора. Ще видя Лайя отново.