Ставам, навивам постелката си и се отправям към каруцата на Афия. Когато почуквам на задната врата, й отнема само миг да отвори, въпреки че е дълбока нощ.
Тя вдига лампа, повдигайки вежди, когато ме вижда.
— Обикновено предпочитам да опозная по-добре полунощните си гости, преди да ги поканя в каруцата си, Елиас — казва тя. — Но за теб…
— Не съм тук за това — казвам. — Имам нужда от кон, малко пергамент и твоята дискретност.
— Бягаш, докато още можеш? — Тя ми махва да вляза. — Радвам се, че си дошъл на себе си.
— Ще измъкна Дарин сам. — Влизам в каруцата и снишавам глас. — По-бързо и по-безопасно за всички по този начин.
— Глупак. Как ще се промъкнеш на север без моите каруци? Забрави ли, че си най-търсеният престъпник на Империята?
— Аз съм Маска, Афия. Ще се справя. — Присвивам очи към жената от Племената. — Обетът ти към мен все още важи. Ще ги отведеш до Кауф.
— Но ти ще го измъкнеш сам? Няма да има нужда от помощта на Племе Нур?
— Не — казвам. — Има пещера в хълмовете южно от затвора. На около ден път от главната порта. Ще ти нарисувам карта. Отведи ги там безопасно. Ако всичко мине добре, Дарин ще е там, когато пристигнете след два месеца. Ако не…
— Няма просто да ги изоставя в планините, Елиас. — Афия се изправя, обидена. — Те са пили вода и са яли сол на моята маса, за бога. — Тя ми хвърля оценяващ поглед, и не ми харесва остротата в очите й, сякаш ще изтръгне истината защо правя това, ако се наложи.
— Защо промяната в сърцето?
— Лайя искаше да го направим заедно. Затова не ми хрумна да го направя сам. — Тази част поне е истина, и оставям Афия да го види на лицето ми. — Ще трябва да дадеш нещо на Лайя от мен. Тя ще се опъне, ако й кажа.
— О, ще го направи. — Афия ми подава пергамент и перо. — И не само защото иска сама да го направи, макар и двамата да си го повтаряте.
Решавам да не се задълбочавам в този коментар. Няколко минути по-късно завършвам писмото и начертавам подробна карта на затвора и на пещерата, където смятам да скрия Дарин.
— Сигурен ли си за това? — Афия скръства ръце, докато стои изправена. — Не бива просто да изчезнеш, Елиас. Трябва да попиташ Лайя какво иска. В края на краищата, това е нейният брат.
— Няма да я оставя на произвола на съдбата.
— Тогава вземи Трера, дорестия кон на Риз. Той е своенравен, но бърз и хитър като северен вятър. И се постарай да не се провалиш, Елиас. Нямам никакво желание сама да нахлувам в този затвор.
Безшумно се придвижвам от нейната каруца към тази на Риз, шепнейки успокояващо на Трера, за да го държа тих. Отмъквам плосък хляб, плодове, ядки и сирене от каруцата на Вана и извеждам коня далеч извън лагера.
— Значи ще го измъкнеш сам? — Кийнан се появява от тъмнината като кървящ призрак, и аз подскачам. Не го чух — дори не го усетих.
— Нямам нужда да чувам причините ти. — Той пази дистанция, забелязвам. — Знам какво е да правиш неща, които не искаш, за по-голямо добро.
На пръв поглед думите са почти съчувствени. Но очите му са плоски като полирани камъни, и врата ми настръхва неприятно, сякаш в мига, в който се обърна, ще забие нож в гърба ми.
— Късмет. — Той подава ръка. Предпазливо я поемам, а другата ми ръка почти несъзнателно се плъзга към ножовете ми.
Кийнан вижда и половинчатата му усмивка не стига до очите му. Той бързо пуска ръката ми и се слива обратно с тъмнината. Отърсвам се от безпокойството, което ме обзема. Просто не го харесваш, Елиас.
Поглеждам към небето. Звездите все още искрят отгоре, но зората наближава, и трябва да съм далеч преди това. Но какво ще стане с Лайя? Наистина ли ще я оставя само с бележка за сбогом?
С котешки крачки се отправям към каруцата на Джибран и отварям задната врата. Изи хърка на една пейка, ръцете й сгънати под бузата. Лайя е свита на кълбо на другата, едната й ръка върху гривната си, дълбоко заспала.
— Ти си моят храм — промълвявам, докато коленича до нея. — Ти си моят свещеник. Ти си моята молитва. Ти си моето освобождение. — Дядо би ми се намръщил, задето опорочавам любимата му мантра така. Но аз я предпочитам по този начин.
Напускам и се отправям към Трера, чакащ на края на лагера. Докато се качвам на седлото, той изпръхтява.
— Готов ли си да полетиш, момче? — Той размаха уши, и аз го приемам за „Да“. Без да поглеждам назад към лагера, се обръщам на север.
Глава 24