Хелене
Той избяга. Избяга. Избяга.
Крача напред-назад по каменния под на главната зала на гарнизона, опитвайки се да заглуша стърженето на Фарис, докато точи ятаганите си, тихия шепот на Декс, даващ заповеди на група легионери, и потропването на пръстите на Харпър по бронята му, докато ме наблюдава.
Трябва да има начин да проследя Елиас. Мисли. Той е само един човек. Зад мен стои мощта на цялата Империя. Изпрати още войници. Повикай повече Маски. Членовете на Черната гвардия — ти си техен командир. Изпрати ги след племената, които Мамие Рила посети.
Няма да е достатъчно. Хиляди коли излязоха от града, докато потушавах организирания бунт, след като пуснах Елиас да си тръгне. Той може да е във всяка една от тях.
Затварям очи, отчаяно искайки да строша нещо. Толкова си глупава, Хелене Артурия. Мамие Рила засвири мелодия, а аз вдигнах ръце и затанцувах като безмозъчна марионетка. Тя искаше да бъда в театъра за разкази. Искаха да знам, че Елиас е там, да видя бунта, да повикам подкрепления, да отслабна кордона. Бях прекалено глупава, за да го разбера, докато не стана твърде късно.
Харпър поне запази хладнокръвие. Той нареди на два отряда войници, изпратени да потушат бунта, вместо това да обградят колите на племето Сайф. Затворниците, които взе — включително Мамие Рила — са единствената ни надежда да открием Елиас.
Държах го. По дяволите. Държах го. И после го пуснах. Защото не искам да умре. Защото ми е приятел и го обичам.
Защото съм проклета глупачка.
Всички онези нощи, когато лежах будна, повтаряйки си, че когато дойде моментът, трябва да бъда силна. Трябва да го заловя. Всичко това се оказа нищо, когато го видях отново. Когато чух гласа му и усетих ръцете му върху кожата си.
Изглеждаше толкова различен, целият от мускули и жили, сякаш един от неговите телумански ятагани е оживял. Но най-голямата промяна бяха очите му — сенките под тях и тъгата в тях, сякаш знаеше нещо, което не можеше да понесе да ми каже. Това ме гризе, този поглед в очите му. Повече дори от провала ми да го заловя и убия, когато имах възможност. Това ме плаши.
И двамата знаем, че няма да живея дълго на този свят. Какво искаше да каже с това? Откакто го изцелих по време на Второто изпитание, усещам връзка с Елиас — защитническо чувство, за което се опитвах да не мисля. Сигурна съм, че е родено от лечебната магия. Когато Елиас ме докосна, тази връзка ми каза, че приятелят ми не е добре.
„Не забравяй за нас“, каза ми той в Сера. Затварям очи и си позволявам един миг да си представя друг свят. В този свят Елиас е момче от племето, а аз съм дъщеря на юрист. Срещаме се на пазара, и любовта ни не е опетнена от Блекклиф или от всичко, което той мрази в себе си. Задържам се в този свят, само за секунда.
После го пускам. Елиас и аз сме свършени. Сега има само смърт.
— Харпър — казвам. Декс освобождава легионерите, обръщайки вниманието си към мен, а Фарис прибира ятаганите си. — Колко членове на племето Сайф заловихме?
— Двадесет и шест мъже, петнадесет жени и дванадесет деца, Кървав гарван.
— Екзекутирай ги — казва Декс. — Незабавно. Трябва да покажем какво се случва, когато приютяваш беглец на Империята.
— Не можеш да ги убиеш — Фарис го стрелва с поглед. — Те са единственото семейство, което Елиас някога...
— Тези хора са помагали и подкрепяли враг на Империята — отсича Декс. — Имаме заповеди...
— Не е нужно да ги екзекутираме — казва Харпър. — Те имат други приложения.
Разбирам намерението на Харпър. — Трябва да ги разпитаме. Имаме Мамие Рила, нали?
— В безсъзнание — казва Харпър. — Войникът, който я залови, беше прекалено ентусиазиран с дръжката на меча си. Трябва да дойде на себе си след ден-два.
— Тя ще знае кой е измъкнал Ветурий оттук — казвам. — И накъде се е запътил.
Поглеждам тримата. Харпър има заповеди да остане с мен, така че не може да се задържи в Нур, за да разпита Мамие и семейството й. Но Декс може да убие затворниците ни. А още мъртви племенници са последното, от което Империята има нужда, докато революцията на Книжниците все още бушува.
— Фарис — казвам. — Ти ще се заемеш с разпитите. Искам да знам как Елиас се е измъкнал и накъде отива.
— Ами децата? — пита Фарис. — Сигурно можем да ги пуснем. Те няма да знаят нищо.
Знам какво би казала Комендантката на Фарис. Милостта е слабост. Покажи я на враговете си и все едно сам да се прободеш с меча си.
Децата ще бъдат силен стимул за племенниците да ни кажат истината. Знам това. И все пак идеята да ги използвам — да ги нараня — ме кара да се чувствам неудобно. Мисля за опустошената къща в Сера, която Каин ми показа. Бунтовниците Книжници, които изгориха онази къща, не показаха милост към децата на Воините, живели там.