Татко ме вика да побързам, иначе щях да пиша още. Пази се, сестричке.
С любов,
Ливия Артурия
Ръцете ми треперят, докато навивам пергамента. Де да бях получила тези съобщения преди няколко дни. Може би щях да осъзная цената на провала и да заловя Елиас.
Сега онова, от което се опасяваше татко, е започнало. Родовете се обръщат един срещу друг. Хана е толкова по-близо до женитбата със Змията. А Маркъс се опитва да се добере до Ливия — тя никога нямаше да го спомене, ако не мислеше, че е важно.
Смачквам писмата. Посланието на татко е ясно. Намери Елиас. Дай на Маркъс победа.
Помогни ни.
— Лейтенант Харпър — казвам. — Кажете на мъжете да потегляме след пет минути. Декс…
Виждам от скованата му стойка, докато се обръща към мен, че все още е ядосан. Има право да бъде.
— Ти ще се заемеш с разпитите — казвам. — Фарис ще претърси пустинята на изток вместо това. Кажи му. Донеси ми отговори, Декс. Дръж Мами и Шан живи, в случай че ни потрябват за стръв. Иначе прави каквото трябва. Дори… дори по отношение на децата.
Декс кимва и аз потискам гадното чувство в стомаха си при изричането на тези думи. Аз съм Кървав гарван. Време е да покажа силата си.
• • •
— Нищо? — Тримата командири на отряди се суетят под погледа ми. Един тропа с крак по пясъка, неспокоен като затворен жребец. Зад него други войници в лагера ни, на няколко мили северно от Нур, наблюдават крадешком. — Търсихме в тази проклета пустиня шест дни и все още нямаме нищо?
Харпър, единственият от петимата ни, който не присвива очи от жестокия пустинен вятър, прочиства гърлото си.
— Пустинята е огромна, Кървав гарване — казва той. — Трябват ни повече хора.
Прав е. Трябва да претърсим хиляди вагони, а аз имам само триста души за това. Изпратих съобщения до Ателския проход, както и до гарнизоните в Тайб и Садх с молба за подкрепления — но никой няма войници на разположение.
Кичури коса се развяват около лицето ми, докато крача пред войниците. Искам да изпратя мъжете отново преди падането на нощта, за да претърсят каквито вагони намерят. Но те са прекалено изтощени.
— Има гарнизон на половин ден път на север в Генций — казвам. — Ако натиснем здраво, ще стигнем до падането на нощта. Там можем да получим подкрепления.
Вечерта наближава, докато се приближаваме към гарнизона, който се подава над върха на хълма на четвърт миля на север. Аванпостът е един от най-големите в района и се простира между гористите земи на вътрешността на Империята и племенната пустиня.
— Кървав гарване. — Авитас премества ръка към лъка си и забавя коня, когато гарнизонът се появява пред очите ни. — Усещате ли тази миризма?
Западен вятър донася полъх на нещо познато и кисело-сладко до носа ми. Смърт. Ръката ми се плъзга към ятагана. Нападение над гарнизона? Книжници бунтовници? Или набег на Варвари, промъкнали се незабелязано през Империята заради хаоса другаде?
Заповядвам на мъжете да продължат напред, тялото ми е напрегнато, кръвта ми се надига, копнееща за битка. Може би трябваше да изпратя разузнавач напред, но ако гарнизонът се нуждае от помощта ни, няма време за разузнаване.
Преминаваме хълма и аз забавям мъжете. Пътят, водещ към гарнизона, е осеян с мъртви и умиращи. Книжници, не Воини.
Далеч напред, до портата на гарнизона, виждам ред от шест Книжници на колене. Пред тях крачи малка фигура, веднага разпознаваема, дори от разстояние.
Керис Ветурия.
Побутвам коня си напред. Какво, по дяволите, прави Комендантката чак тук? Да не би революцията да се е разпростряла толкова далеч?
Мъжете ми и аз се промъкваме внимателно през телата, оставени на небрежни купчини. Някои носят черното на бойци от Съпротивата. Но повечето не.
Толкова много смърт, всичко заради революция, която беше обречена преди дори да започне. Гняв пламва, докато се взирам в телата. Нима книжниците бунтовници не са разбирали какво ще отприщят, когато са се разбунтували? Нима не са осъзнавали смъртта и ужаса, които Империята ще излее върху тях?
Слизам от коня си при портата на гарнизона, на няколко ярда от мястото, където Комендантката наблюдава пленниците си. Керис Ветурия, с бронята си опръскана с кръв, ме игнорира. Същото правят и мъжете й, които заобикалят пленените Книжници.
Докато се изправям, за да ги порицая, Комендантката забива ятагана си в първия пленен Книжник, жена, която се сгромолясва на земята без дори да изскимти.
Принуждавам се да не извръщам поглед.
— Кървав гарване. — Комендантката се обръща и салютува. Веднага мъжете й я следват. Гласът й е тих, но както винаги, тя успява да се подиграе с титлата ми, докато държи лицето и изражението си безизразни. Поглежда към Харпър и той предлага едва доловимо кимване в знак на признание. После се обръща към мен. — Не би ли трябвало да сте на юг, претърсвайки земите за Ветурий?