Надявам се, че не е ядосан. Надявам се, че ще разбере защо не можах да приема помощта му.
— Лайя — казва Елиас, когато стигаме до източния край на града. — Близо сме.
Излизаме от лабиринта на улиците на Сера близо до склад на Меркаторите. Самотният комин на тухлена пещ хвърля сенки върху складовете и дворовете за съхранение. През деня това място сигурно гъмжи от коли, търговци и докери. Но в този час на нощта е изоставено. Вечерен хлад намеква за смяната на сезоните, а постоянен вятър духа от север. Нищо не помръдва.
— Ето там — Елиас посочва към сграда, вградена в стените на Сера, подобна на тези от двете й страни, но с обрасъл с плевели двор зад нея. — Това е мястото.
Той наблюдава склада дълго. — Комендантката не би могла да скрие дузина Маски там — казва. — Но се съмнявам, че би дошла без тях. Не би искала да рискува да се измъкна.
— Сигурен ли си, че не би дошла сама? — Вятърът задуха по-силно и аз скръствам ръце, потръпвайки. Комендантката сама по себе си е достатъчно ужасяваща. Не съм сигурна, че има нужда от войници, за да я подкрепят.
— Не съм напълно сигурен — признава той. — Чакай тук. Ще проверя дали е безопасно.
— Мисля, че трябва да дойда — веднага се изнервям. — Ако нещо се случи…
— Тогава ти ще оцелееш, дори ако аз не успея.
— Какво? Не!
— Ако е безопасно да се присъединиш, ще подсвирна с една нота. Ако има войници — две ноти. Ако Комендантката е там — три ноти, повтаряни два пъти.
— А ако е тя? Какво тогава?
— Тогава стой настрана. Ако оцелея, ще се върна за теб — казва Елиас. — Ако не, ще трябва да се измъкнеш оттук.
— Елиас, глупако, имам нужда от теб, ако искам да спася Дарин…
Той слага пръст на устните ми, привличайки погледа ми към своя.
Пред нас складът е тих. Зад нас градът гори. Спомням си последния път, когато го гледах така — точно преди да се целунем. От напрегнатото му дишане разбирам, че и той си спомня.
— Има надежда в живота — казва той. — Едно смело момиче ми го каза. Ако нещо ми се случи, не се страхувай. Ще намериш начин.
Преди съмненията ми да се върнат, той сваля ръката си и се стрелва през склада леко като прашните облаци, издигащи се от тухлената пещ.
Следя движенията му, болезнено осъзнавайки колко крехък е този план. Всичко, което се случи досега, е резултат от воля или чист, глупав късмет. Нямам представа как да стигна безопасно на север, освен да се доверя на Елиас да ме води. Нямам представа какво ще е нужно, за да проникна в Кауф, освен да се надявам, че Елиас ще знае какво да прави. Всичко, което имам, е глас вътре в мен, който ми казва, че трябва да спася брат си, и обещанието на Елиас, че ще ми помогне да го направя. Останалото са само желания и надежда — най-крехките неща.
Не е достатъчно. Не е достатъчно. Вятърът разрошва косата ми, по-студен, отколкото би трябвало да бъде в края на лятото. Елиас изчезва в двора на складовата сграда. Нервите ми пращят, и макар да дишам дълбоко, чувствам, че не мога да си поема достатъчно въздух. Хайде. Хайде. Чакането за сигнала му е мъчително.
Тогава го чувам. Толкова бързо, че за миг си мисля, че греша. Надявам се, че греша. Но звукът се повтаря.
Три бързи ноти. Рязки, внезапни и изпълнени с предупреждение.
Комендантката ни е намерила.
Глава 4
Елиас
Майка ми прикрива гнева си с изкусна хитрост. Обвива го в спокойствие и го заравя дълбоко. Натъпква пръст отгоре, слага надгробен камък и се преструва, че е мъртъв.
Но аз го виждам в очите й. Тлее по краищата, като ъгълчетата на хартия, които почерняват точно преди да лумнат в пламъци.
Мразя, че в жилите ми тече нейната кръв. Да можех да я изтрия от тялото си.
Тя стои до тъмната, висока стена на града, още една сянка в нощта, ако не беше сребърният блясък на маската й. До нея е пътят ни за бягство — дървена врата, толкова покрита със сухи лози, че е невъзможно да се различи. Макар ръцете й да не държат оръжие, посланието й е ясно. Ако искаш да избягаш, ще трябва да минеш през мен.
Десет пъти по дяволите. Надявам се Лайя да е чула предупредителния ми сигнал. Надявам се да стои настрана.
— Много се забави — казва Комендантката. — Чакам с часове.
Тя се хвърля към мен, дълъг нож се появява толкова бързо в дланта й, сякаш изниква от кожата й. Отбягвам я — едва-едва — преди да я атакувам с ятаганите си. Тя се изплъзва от удара ми, без дори да кръстоса оръжия, и хвърля звездичка. Пропуска ме на косъм. Преди да посегне за още една, се втурвам към нея и й нанасям ритник в гърдите, който я поваля на земята.