— Не би ли трябвало вие да ловите книжници бунтовници по река Рей?
— Революцията по Рей е смачкана — казва Комендантката. — Моите мъже и аз прочистваме провинцията от заплахата на Книжниците.
Оглеждам пленниците, треперещи от ужас пред нея. Трима са два пъти по-възрастни от баща ми. Двама са деца.
— Тези цивилни не ми изглеждат като бунтовници.
— Тъкмо такова мислене, Гарване, насърчава бунтовете на първо място. Тези цивилни са укривали бунтовници от Съпротивата. Когато са доведени в гарнизона за разпит, те — заедно с бунтовниците — са се опитали да организират бягство. Несъмнено са били насърчени в бунта си от слухове за поражение на Воините в Нур.
Изчервявам се от язвителната й забележка, търсейки отговор и не намирайки такъв. Провалът ти е отслабил Империята. Думите са неизречени. И не са грешни. Комендантката извива устни и премества поглед през рамото ми към мъжете ми.
— Ръждясала банда — отбелязва тя. — Изморени мъже водят до провалени мисии, Кървав гарване. Нима не научихте този урок в Блекклиф?
— Трябваше да разделя силите си, за да покрия повече терен. — Макар да се опитвам да държа гласа си безчувствен като нейния, знам, че звуча като нацупен Кадет, който защитава неразумна бойна стратегия пред Центурион.
— Толкова много мъже да ловят предател — казва тя. — А все още нямате късмет. Човек би си помислил, че не желаете истински да намерите Ветурий.
— Човек би сбъркал — изричам през стиснати зъби.
— Човек би се надявал — казва тя с меко презрение, което извиква ядосано изчервяване на бузите ми. Обръща се обратно към пленниците си. Следващият е едно от децата, чернокосо момче с лунички по носа. Острата миризма на урина изпълва въздуха и Комендантката поглежда надолу към момчето и накланя глава.
— Страх те е, малкият? — Гласът й е почти нежен. Иска ми се да повърна от лъжата в него. Момчето трепери, взирайки се в окървавената пръст пред себе си.
— Спрете. — Пристъпвам напред. Кръвясали небеса, какво правиш, Хелене? Комендантката ме поглежда с леко любопитство.
— Като Кървав гарван — казвам, — заповядвам…
Първият ятаган на Комендантката свисти през въздуха, обезглавявайки детето. В същото време тя вади втория си ятаган, забивайки го в сърцето на второто дете. В ръцете й се появяват ножове и тя ги хвърля — зинг-зинг-зинг — един по един в гърлата на последните трима пленници.
В рамките на два дъха тя ги е екзекутирала всичките.
— Да, Кървав гарване? — Обръща се обратно към мен. На повърхността е търпелива, внимателна. Няма и следа от лудостта, която знам, че бушува дълбоко вътре. Оглеждам мъжете й — над сто души, наблюдаващи сблъсъка с хладнокръвен интерес. Ако я предизвикам сега, няма как да се каже какво ще направи. Да нападне, може би. Или да се опита да избие мъжете ми. Със сигурност няма да се подчини на порицание.
— Погребете телата. — Потискам емоциите си и изравнявам гласа си. — Не искам запасът с вода на гарнизона да бъде замърсен от трупове.
Комендантката кимва, лицето й е спокойно. Съвършената Маска.
— Разбира се, Гарване.
Заповядвам на мъжете си да влязат в гарнизона и се оттеглям в празните казарми на Черната гвардия, отпускайки се в едно от десетината твърди легла по стените. Мръсна съм от седмица на път. Трябва да се изкъпя, да ям, да си почина.
Вместо това се улавям да зяпам в тавана цели два часа. Постоянно мисля за Комендантката. Оскърблението й към мен беше ясно — а невъзможността ми да отвърна показа слабостта ми. Но макар това да ме разстройва, още повече ме тревожи онова, което тя стори на затворниците. Онова, което направи на децата.
Това ли е станала Империята? Или това винаги е била? пита ме тих глас отвътре.
— Донесох ти храна.
Подскачам рязко, удрям главата си в леглото над мен и изпсувам. Харпър пуска раницата си на пода и кимва към димяща чиния със златист ориз и подправено кълцано месо, поставена на масата до вратата. Изглежда апетитно, но знам, че в момента всичко, което ям, ще има вкус на пепел.
— Комендантката замина преди около час — казва Харпър. — Тръгна на север.
Харпър сваля бронята си, подрежда я грижливо до вратата и започва да рови в гардероба за чисти униформени дрехи. Обръща ми гръб, докато се преоблича. Когато сваля ризата си, се скрива в сенките, за да не го видя. Усмихвам се на неговата свенливост.