— Храната няма сама да скочи в гърлото ти, Гарван.
Гледам подозрително чинията, а Харпър въздъхва, пристъпва бос към масата и опитва от храната, преди да ми подаде чинията. — Яж — казва той. — Майка ти го поиска. Как ще изглежда, ако Кървавият гарван на Империята припадне от глад насред битка?
Нежелаещо поемам чинията и се насилвам да сдъвча няколко хапки.
— Старият Кървав гарван имаше опитвачи — Харпър сяда на леглото срещу мен и размърдва рамене. — Обикновено някой спомагателен войник от безименно плебейско семейство.
— Някой е опитвал да убие Гарвана?
Харпър ме поглежда, сякаш съм особено тъп новобранец. — Разбира се. Той имаше ухото на Императора и беше първи братовчед на Надзирателя на Кауф. Вероятно нямаше повече от шепа тайни в Империята, които той да не знаеше.
Стискам устни, за да потисна треперенето си. Спомням си Надзирателя от времето, когато бях Петачка. Спомням си как той получаваше тайните си: чрез извратени експерименти и игри с ума.
Очите на Харпър се впиват в мен и проблясват като бледия нефрит на Южните земи. — Ще ми кажеш ли нещо?
Преглъщам хапката, която едва съм сдъвкала наполовина. Тази спокойна нотка в тона му — научих какво означава. Той се кани да нанесе удар.
— Защо го пусна?
Кървящи небеса. — Кого да пусна?
— Знам, когато се опитваш да ме заблудиш, Гарван — казва Харпър. — Пет дни в стая за разпити с теб, помниш ли? — Навежда се напред на леглото си, накланя леко глава, сякаш любопитна птица. Не се оставям да ме заблуди; очите му горят с интензивност. — Имаше Ветурий в Нур. Ти го пусна. Защото го обичаш? Не е ли той Маска, като всички нас?
— Как смееш! — Тресвам чинията на пода и се изправям. Харпър сграбчва ръката ми и не я пуска, когато се опитвам да го отблъсна.
— Моля те — казва той. — Нямам намерение да те нараня. Кълна се. И аз съм обичал, Гарван. — Старо страдание проблясва и изчезва в очите му. Не виждам лъжа там. Само любопитство.
Отблъсквам ръката му и, все още го оглеждайки, сядам обратно. Поглеждам през отворения прозорец на казармата към широкия простор от сухи хълмове отвъд. Луната едва осветява стаята, а тъмнината е утеха.
— Ветурий е Маска като останалите от нас, да — казвам. — Смел, храбър, силен, бърз. Но това бяха второстепенни неща за него. — Пръстенът на Кървавия гарван тежи на пръста ми и аз го завъртам. Никога не съм говорила за Елиас с никого. С кого да говоря? Колегите ми от Блекклиф биха ми се присмели. Сестрите ми не биха разбрали.
Искам да говоря за него, осъзнавам. Копнея за това.
— Елиас вижда хората такива, каквито трябва да бъдат — казвам. — Не такива, каквито са. Той се смее на себе си. Дава всичко от себе си — във всичко, което прави.
— Като с първото Изпитание. — Потръпвам при спомена. — Авгурите си играеха с умовете ни. Но Елиас не се поколеба. Той погледна смъртта право в очите и никога не помисли да ме изостави. Не се отказа от мен. Той е нещата, които аз не мога да бъда. Той е добър. Никога не би позволил на Комендантката да убие онези затворници. Особено децата.
— Комендантката служи на Империята.
Поклащам глава. — Това, което тя направи, не служи на Империята — казвам. — Не на Империята, за която аз се боря, поне.
Харпър ме наблюдава с тревожен, неподвижен поглед. Чудя се за миг дали не съм казала твърде много. Но после осъзнавам, че не ме е грижа какво мисли той. Той не ми е приятел и ако докладва казаното на Марк или Комендантката, нищо няма да се промени.
— Кървав гарван! — Виковете ни карат и двамата с Харпър да подскочим, а миг по-късно вратата се отваря рязко и разкрива задъхан спомагателен куриер, покрит с прах от пътя. — Императорът ви нарежда да яздите за Антиум. Веднага.
Кървящи небеса. Никога няма да хвана Елиас, ако заобиколя през Антиум. — В средата на мисия съм, войник — казвам. — И нямам намерение да я оставя недовършена. Какво е толкова проклето важно?
— Война, Кървав гарван. Илустрианските родове обявиха война помежду си.
ЧАСТ II: СЕВЕР
Глава 25
Елиас
Две седмици времето минава в мъгла от нощно яздене, кражби и криене. Войниците на Воините се стичат из провинцията като скакалци, разкъсвайки всяко село и ферма, всеки мост и колиба, в търсене на мен.
Но аз съм сам и съм Маска. Яздя здраво, а Трера, роден и отгледан в пустинята, поглъща километрите.
След две седмици стигаме до източния ръкав на река Тайус, проблясващ като бразда на сребърен ятаган под пълната луна. Нощта е тиха и светла, без полъх на вятър, и аз водя Трера по брега на реката, докато намеря място за преминаване.