Той забавя ход, докато гази през плитчините, и когато копитата му стъпват на северния бряг, той диво тръсва глава, очите му се въртят назад.
— Спокойно, спокойно, момче. — Скачам във водата и дърпам юздите напред, за да го изведа на брега. Той изцвилва и дръпва глава. — Ухапа ли те нещо? Хайде да видим.
Вадя одеяло от един от дисагите и внимателно трия краката му, очаквайки да потръпне, когато одеялото докосне ухапването. Но той само ме оставя да го трия, преди да се обърне на юг.
— Насам. — Опитвам се да го насоча на север, но той не ще и да чуе. Странно. Досега двамата с него се разбирахме чудесно. Той е далеч по-умен от който и да е от конете на дядо ми и има повече издръжливост. — Не се притеснявай, момче. Няма от какво да се боиш.
— Сигурен ли си в това, Елиас Валерий?
— Десет кървави ада! — Не вярвам, че е Ловецът на души, докато не я видя да седи на една скала на няколко метра от мен.
— Не съм мъртъв — казвам бързо, като дете, отричащо провинение.
— Очевидно. — Ловецът на души се изправя и отметва тъмната си коса назад, черните й очи вперени в мен. Част от мен иска да я побутна, за да видя колко е реална. — Въпреки това, сега си в моята територия.
Ловецът на души кимва на изток, към гъста, тъмна линия на хоризонта. Гората на здрача.
— Това е Мястото на чакането? — Никога не съм свързвал потискащите дървета на леговището на Ловеца на души с нещо в моя свят.
— Никога ли не си се чудил къде се намира?
— Повечето време прекарвах в размисли как да се измъкна оттам. — Опитвам отново да издърпам Трера от реката. Той не помръдва. — Какво искаш, Ловецо на души?
Тя потупва Трера между ушите и той се отпуска. Взема юздите от мен и го повежда на север с лекота, сякаш тя е била с него през последните две седмици. Хвърлям мрачен поглед на звяра. Предател.
— Кой казва, че искам нещо, Елиас? — казва Ловецът на души. — Просто те приветствам в земите ми.
— Точно така. — Каква купчина лъжи. — Няма да се бавя тук, не се притеснявай. Имам къде да бъда.
— Аха. — Чувам усмивката в гласа й. — Това може да е проблем. Виждаш ли, когато се приближаваш толкова близо до моето царство, смущаваш духовете, Елиас. За това трябва да платиш цена.
Приветства ме, разбира се. — Каква цена?
— Ще ти покажа. Ако работиш достатъчно бързо, ще ти помогна да преминеш през тези земи по-бързо, отколкото би го направил на кон.
Качвам се на Трера неохотно и й подавам ръка, макар идеята за нейното неземно тяло толкова близо до моето да кара кръвта ми да замръзва. Но тя ме игнорира и хуква да бяга, краката й са пъргави, докато с лекота следва галопа на Трера. Вятър духа от запад и тя го улавя като хвърчило, тялото й се носи върху него, сякаш е направено от пух. Твърде скоро, за да е естествено, дърветата на Гората на здрача се издигат пред нас като стена.
Петгодишните мисии никога не ме доведоха толкова близо до Гората. Центурионите ни предупреждаваха да пазим добра дистанция от границите й. Тъй като всеки, който не слушаше, обикновено изчезваше, това беше едно от малкото правила, които никоя Петица не беше достатъчно глупава да наруши.
— Остави коня — казва Ловецът на души. — Аз ще се погрижа за него.
В момента, в който стъпвам в Гората, шепотът започва. И сега, когато сетивата ми не са притъпени от безсъзнание, мога да различа думите по-ясно. Червеното на листата е по-ярко, сладкият аромат на смола — по-остър.
— Елиас. — Гласът на Ловеца на души заглушава шепота на призраците и тя кимва към празно пространство между дърветата, където един дух крачи. Тристас.
— Защо е още тук?
— Не ме слуша — казва Ловецът на души. — Може би ще послуша теб.
— Аз съм причината да е мъртъв.
— Точно така. Омразата го задържа тук. Не ми пречат духовете, които искат да останат, Елиас — но не и когато разстройват другите духове. Трябва да говориш с него. Трябва да му помогнеш да продължи напред.
— А ако не успея?
Ловецът на души свива рамене. — Ще останеш тук, докато успееш.
— Трябва да стигна до Кауф.
Ловецът на души ми обръща гръб. — Тогава по-добре започвай.
• • •
Тристас отказва да говори с мен. Първо се опитва да ме нападне, но за разлика от времето, когато бях в безсъзнание, юмруците му преминават през тялото ми. Когато разбира, че не може да ме нарани, хуква нанякъде, ругаейки. Опитвам да го последвам, викайки името му. До вечерта гласът ми е дрезгав.
Ловецът на души се появява до мен, когато Гората потъва в пълен мрак. Чудя се дали е наблюдавала моята неумелост. — Ела — казва рязко. — Ако не ядеш, само ще отслабнеш и ще се провалиш отново.