— Джиновете не бяха унищожени — казва Ловецът на души. — Само хванати в капан. И не бяха феите, които ни предадоха. Беше едно младо, гордо момиче джин.
— Ти?
Тя отблъсква одеялото. — Погрешно беше да те доведа тук — казва. — Погрешно беше да се възползвам от припадъците ти, за да говоря с теб. Прости ми.
— Тогава ме отведи в Кауф. — Хващам се за извинението й. Трябва да се махна оттук. — Моля. Вече трябваше да съм там.
Ловецът на души ме поглежда студено. По дяволите, ще ме задържи тук. Небеса знаят за колко дълго. Но после, за мое облекчение, тя кимва веднъж. — Утре сутрин тогава. — Куцука към вратата, махайки ми, когато се опитвам да помогна.
— Чакай — казвам. — Ловецо на души. Шаева.
Тялото й се вкочанява при звука на името й.
— Защо ме доведе тук? Не ми казвай, че е било само заради Тристас, защото това няма смисъл. Твоята работа е да утешаваш душите, не моята.
— Трябваше ми да помогнеш на приятеля си. — Чувам лъжата в гласа й. — Това е всичко.
С това тя изчезва през вратата, а аз псувам, не по-близо до разбирането й, отколкото първия път, когато се срещнахме. Но Кауф — и Дарин — ме чакат. Всичко, което мога да направя, е да взема свободата си и да тръгна.
Както обеща, Шаева ме доставя в Кауф на сутринта — въпреки невъзможността на подобно нещо. Тръгваме от колибата й на разходка, и минути по-късно дърветата над нас са голи. Четвърт час след това сме дълбоко в сенките на веригата Невенес, стъпвайки през свеж слой сняг.
— Това е моето царство, Елиас — казва Шаева на неизречения ми въпрос. Тя е далеч по-малко предпазлива сега, сякаш използването на името й е отключило отдавна заровена любезност. — Мога да пътувам където и както пожелая в неговите граници. — Кимва към пролука в дърветата напред. — Кауф е там. Ако искаш да успееш, Елиас, трябва да си бърз. Ратана е само на две седмици разстояние.
Вървим до висок хребет, който гледа към дългата черна лента на река Здрач. Но едва го забелязвам. В момента, в който се освобождавам от дърветата, не искам нищо повече от това да се върна назад и да се изгубя сред тях.
Миризмата ме удря първа; това е каквото си представям, че адовете трябва да миришат. После отчаянието, носено от вятъра в ужасяващите викове на мъже и жени, които не познават нищо освен мъка и страдание. Виковете са толкова различни от мирния шепот на мъртвите, че се чудя как могат да съществуват в един и същи свят.
Вдигам очи към чудовището от студено желязо и изсечен стигийски камък, което изригва от планината в северния край на долината. Затворът Кауф.
— Не ходи, Елиас — прошепва Шаева. — Ако се озовеш в капан зад тези стени, съдбата ти ще бъде наистина мрачна.
— Съдбата ми и без това е мрачна. — Посягам назад и разхлабвам ятаганите в ножниците си, намирайки утеха в тяхната тежест. — Поне така няма да е напразно.
Глава 26
Хелене
През трите седмици, докато с Харпър достигнем Антиум, дълбоката есен пристига в столицата, разстилайки червено-златист килим, обточен с бяла слана. Мирис на тиква и канела изпълва въздуха, а гъст дървесен дим се вие към небето.
Но под сияйната зеленина и зад тежките дъбови врати назрява илюстрийски бунт.
— Кървав гарван. — Харпър излиза от военния гарнизон, разположен точно пред града. — Ескортът на Черната гвардия е на път от казармите — казва той. — Сержантът от гарнизона твърди, че улиците са опасни — особено за теб.
— Още една причина да влезем бързо. — Стискам шепа съобщения в джоба си — всички от баща ми, всяко по-спешно от предишното. — Не можем да си позволим да чакаме.
— Не можем да си позволим и да загубим най-висшия вътрешен пазител на Империята в навечерието на възможна гражданска война — отвръща Харпър с типичната си откровеност. — Империята на първо място, Кървав гарван.
— Искаш да кажеш Комендантката на първо място.
Тънка пукнатина разцепва невъзмутимата фасада на Авитас. Но той обуздава каквато и да е емоция, която се крие вътре.
— Империята на първо място, Кървав гарван. Винаги. Чакаме.
Не споря. Седмиците на път с него, яздейки към Антиум, сякаш призраци ни гонят, ми дадоха ново уважение към уменията на Харпър като Маска. В Блекклиф никога не сме се срещали. Той беше четири години пред мен — Петица, когато аз бях Първолак, Кадет, когато аз бях Петица, Череп, когато аз бях Кадет. През цялото това време сигурно никога не се е отличил, защото не бях чувала нищо за него.
Но сега разбирам защо Комендантката го е направила свой съюзник. Подобно на нея, той има желязна власт над емоциите си.
Тропотът на копита отвъд гарнизона ме кара моментално да скоча на седлото. Миг след това се появява рота войници, крещящите гарвани върху нагръдниците им ги обозначават като мои хора.