Като ме виждат, повечето отдават бързо чест. Други изглеждат по-неохотни.
Изправям гърба си и ги изглеждам яростно. Това са моите хора, и тяхното подчинение трябва да е незабавно.
— Лейтенант Харпър. — Един мъж — капитан и командир на тази рота — пришпорва коня си напред. — Кървав гарван.
Това, че се обръща към Харпър преди мен, вече е достатъчно обидно. Презрителният поглед, с който ме оглежда, кара юмрука ми да иска да се срещне с челюстта му.
— Името ти, войнико — казвам.
— Капитан Гай Сергий.
Капитан Гай Сергий, господине, искам да кажа.
Познавам го. Има син в Блекклиф, две години по-млад от мен. Момчето беше добър боец. Имаше голяма уста обаче. — Капитан — казвам, — защо ме гледаш, сякаш току-що съм съблазнила жена ти?
Капитанът дръпва брадичката си назад и ме гледа надолу по носа. — Как смееш...
Удрям го с опакото на ръката. Кръвта бликва от устата му, очите му искрят, но той си държи езика зад зъбите. Мъжете от неговата рота се размърдват, през тях преминава бунтовен шепот.
— Следващия път, когато проговориш не на място — казвам, — ще те накарам да те бичуват. Наредете се. Закъсняваме.
Докато останалата част от Черната гвардия се строява, образувайки щит срещу нападение, Харпър придърпва коня си до моя. Оглеждам крадешком лицата около мен. Те са Маски — и то от Черната гвардия. Най-добрите от най-добрите. Израженията им са безчувствени и равни. Но усещам гнева, който кипи под повърхността. Не съм спечелила тяхното уважение.
Държа едната си ръка на ятагана на кръста, докато наближаваме двореца на Императора, чудовищна постройка от бял варовик, прилепнала до северната граница на града, с хълмовете на хребета Невенес зад гърба си. Стрелкови процепи и стражеви кули опасват назъбените бойници. Червено-златните знамена на Генс Тайа са заменени с емблемата на Марк: чук на черно поле.
Много Воини, минаващи по улиците, са спрели, за да ни гледат как преминаваме. Надничат изпод дебели, пухкави шапки и плетени шалове, страх и любопитство се смесват по лицата им, докато ме оглеждат, новия Кървав гарван.
„Малка пеещке...“
Подскачам, а конят ми раздразнено тръска глава. Авитас, яздещ до мен, ми хвърля поглед, но аз го игнорирам и се оглеждам в тълпата. Проблясък на бяло привлича погледа ми. Сред група улични деца и скитници, събрани около горящ кош, зървам извивката на ужасяващо белязана челюст с кичур бяла коса, спускащ се да я скрие. Тъмни очи срещат моите. После тя изчезва, изгубена в улиците.
Защо, по дяволите, Готвачката е в Антиум?
Никога не съм виждала Книжниците като врагове, не точно. Враг е някой, от когото се страхуваш. Някой, който може да те унищожи. Но Книжниците никога няма да унищожат Воините. Те не могат да четат. Не могат да се бият. Нямат умения за изработка на стомана. Те са робски клас — по-нисш клас.
Но Готвачката е различна. Тя е нещо повече.
Принудена съм да изтласкам старата вещица от мислите си, когато пристигаме при портата на двореца и виждам кой ни очаква. Комендантката. Някак е успяла да ме изпревари. Съдейки по спокойния й вид и спретнатия й външен вид, бих казала, че е тук поне от ден.
Всички мъже от Черната гвардия отдават чест при вида й, моментално й оказвайки повече уважение, отколкото на мен.
— Кървав гарван. — Думите се леят от устата й. — Пътят си е казал думата върху теб. Бих ти предложила да си починеш, но Императорът настоя да те доведа веднага.
— Нямам нужда от почивка, Керис — казвам. — Мислех, че още ще гониш Книжници из провинцията.
— Императорът поиска моя съвет — отвръща Комендантката. — Не можех, разбира се, да откажа. Но бъди сигурна, че не бездействам тук. Затворите на Антиум се прочистват от болестта на Книжниците, докато говорим, а моите хора провеждат чистките по на юг. Ела, Гарване. Императорът ни очаква. — Тя поглежда към моите хора. — Ескортът ти е излишен.
Оскърблението й е очевидно: Защо ти е ескорт, Кървав гарван? Страх ли те е? Отварям уста да отвърна, но после се въздържам. Тя вероятно иска да се впусна в спор, за да може допълнително да ме унизи.
Очаквам Керис да ме поведе към тронната зала, пълна с царедворци. Всъщност се надявах да видя баща си там. Но вместо това Император Марк ни очаква в дълга приемна, пълна с плюшени седалки и ниско висящи лампи. Разбирам защо е избрал това място в мига, в който влизам. Няма прозорци.
— Най-после, по дяволите. — Устата му се изкривява от отвращение, когато влизам. — Десет пъти по дяволите, не можа ли да се изкъпеш, преди да се появиш?