Дори сега, четири седмици след като си е отишъл, гневът ми пламва и яростта замъглява погледа ми. Забрави, че Елиас не се сбогува — той дори не ми даде възможност да възразя срещу решението му.
Вместо това остави бележка. Жалко кратка бележка.
Усещам, че челюстта ми е стегната, ръцете ми стискат лъка в побелели от напрежение пръсти. Кийнан въздъхва до мен, скръстил ръце, облегнат на едно дърво в поляната, която сме завзели. Той вече ме познава. Знае за какво мисля, че ме вбесява толкова.
— Съсредоточи се, Лайя.
Опитвам се да изтласкам Елиас от мислите си и да направя каквото Кийнан иска. Насочвам поглед към мишената — стара кофа, увиснала на клен с аленочервени листа — и пускам стрелата си.
Не уцелвам.
Отвъд поляната керванските фургони на племето скърцат, докато вятърът вие около тях, зловещ звук, който смразява кръвта ми. Късна есен вече. И скоро зима. Зимата означава сняг. Снягът означава затворени планински проходи. А затворените проходи означават, че няма да стигнем до Кауф, Дарин или Елиас до пролетта.
— Спри да се тревожиш. — Кийнан опъва дясната ми ръка, докато отново натеглям тетивата на лъка. Топлина излъчва от него, отблъсквайки ледения въздух. Докосването му по ръката ми с лъка изпраща тръпка чак до врата ми и съм сигурна, че той го забелязва. Прочиства гърлото си, силната му ръка държи моята стабилно. — Дръж раменете си назад.
— Не трябваше да спираме толкова рано. — Мускулите ми горят, но поне не изпуснах лъка след десет минути, както правех първите няколко пъти. Стоим точно извън кръга от фургони, използвайки последните късчета дневна светлина, преди слънцето да потъне в горите на запад.
— Още не е тъмно — добавям. — Можехме да прекосим реката. — Поглеждам на запад, отвъд гората, към квадратна кула — гарнизон на Воините. — И без това бих искала да оставим реката между нас и тях. — Оставям лъка. — Ще поговоря с Афия…
— Не бих го направила. — Изи изплезва език от ъгъла на устата си, докато опъва своята тетива на няколко метра от мен. — В настроение е. — Мишената на Изи е стара обувка, поставена на ниско увиснал клон. Тя вече използва истински стрели. Аз все още стрелям с притъпени пръчки, за да не убия случайно някой нещастник, който ми се изпречи.
— Не обича да е толкова навътре в Империята. Нито да е на една ръка разстояние от Гората. — Джибран, отпуснат на пън наблизо до Изи, кимва към североизточния хоризонт, където се простират ниски зелени хълмове, гъсти със стари дървета. Гората на здрача е стражът на западната граница на Марин — толкова ефективен, че за петстотин години експанзия на Империята дори тя не е успяла да я пробие.
— Ще видиш — продължава Джибран. — Когато прекосим източния ръкав на реката на север оттук, ще бъде още по-гневна от обикновено. Много е суеверна сестра ми.
— Страх ли те е от Гората, Джибран? — Изи любопитно оглежда далечните дървета. — Някога доближавал ли си се?
— Веднъж — казва Джибран, и присъщото му чувство за хумор избледнява. — Всичко, което помня, е, че исках да си тръгна.
— Джибран! Изи! — Афия вика от другия край на лагера. — Дърва за огъня!
Джибран простенва и отпуска глава назад. Тъй като той и Изи са най-младите в кервана, Афия им възлага — и обикновено на мен — най-досадните задачи: събиране на дърва, миене на чинии, пране на дрехи.
— Може и направо да ни сложи проклети робски окови — мърмори Джибран. После лукаво изражение прекосява лицето му.
— Уцели мишената — Джибран отправя ослепителна усмивка към Изи, и бузите й порозовяват — и ще събирам дърва цяла седмица. Пропуснеш ли, ти ще го правиш.
Изи опъва лъка, прицелва се и лесно събаря обувката от клона. Джибран изругава.
— Не се прави на бебе — казва Изи. — Все пак ще ти правя компания, докато свършиш цялата работа. — Изи премята лъка на гърба си и подава ръка на Джибран. Въпреки цялото му мърморене, той се държи за нея малко по-дълго, отколкото е необходимо, а погледът му се задържа върху нея, докато тя върви пред него. Скривам усмивка, спомняйки си какво ми каза Изи преди няколко нощи, докато заспивахме. „Хубаво е да си възхищавана, Лайя, от някой с добри намерения. Хубаво е да те смятат за красива.“
Минават покрай Афия, която ги подканя да побързат. Стискам челюст и отклонявам поглед от племенната жена. Чувство на безсилие ме обзема. Искам да й кажа, че трябва да продължим напред, но знам, че няма да ме послуша. Искам да й кажа, че сгреши, като позволи на Елиас да си тръгне — без дори да ме събуди, докато той не беше вече далеч, но на нея няма да й пука. И искам да й се разкрещя, задето не позволи на мен или на Кийнан да вземем кон и да проследим Елиас, но тя само ще завърти очи и ще ми повтори какво ми каза, когато разбрах, че Елиас е напуснал: Моят дълг е да те заведа безопасно до Кауф. А ти да се втурнеш след него пречи на това.