— Аз ще се справя със съюзниците му — казва Харпър. — Ще потърся помощ от другите плебеи в гвардията. Но трябва да действаме бързо.
— Свърши го — казвам. — Аз ще говоря със Сергий.
Намирам капитана с крака, вдигнати на масата в столовата на казармите, заобиколен от приятелите си.
— Сергий. — Не коментирам факта, че не се изправя. — Трябва да се посъветвам с теб за нещо. Насаме.
Обръщам гръб и се отправям към покоите на Кървавия гарван, кипяща от гняв, когато той не ме последва веднага.
— Капитане — започвам, когато най-сетне влиза в покоите ми, но той ме прекъсва.
— Госпожице Артурия — казва той, и едва не се задавям със собствената си слюнка. Не са ме наричали госпожице Артурия, откакто бях на шест години.
— Преди да поискаш съвет или услуги — продължава той, — позволи ми да ти обясня нещо. Никога няма да контролираш Черната гвардия. В най-добрия случай ще бъдеш красива фигура. Така че каквито и заповеди да ти е дал онзи плебейски пес, Императора...
— Как е съпругата ти? — Не бях планирала да бъда толкова директна, но щом той ще се държи като куче, ще трябва да сляза до неговото ниво, докато не го сложа на каишка.
— Съпругата ми си знае мястото — казва предпазливо Сергий.
— За разлика от теб — отвръщам, — дето спиш със сестра й. И с братовчедка й. Колко копелета имаш сега? Шест? Седем?
— Ако се опитваш да ме изнудваш — подигравателната усмивка на Сергий е добре отработена, — няма да стане. Съпругата ми знае за жените ми и за копелетата ми. Тя се усмихва и си изпълнява дълга. И ти трябва да направиш същото: облечи рокля, омъжи се за доброто на рода си и роди наследници. Всъщност, имам син...
Да, тъпако. Познавам сина ти. Кадет Сергий мрази баща си. Иска ми се някой просто да й каже, беше казал веднъж момчето за майка си. Тя би могла да каже на дядо. Той би изхвърлил баща ми на улицата.
— Може би съпругата ти знае — усмихвам се на Сергий. — Или може би си пазил връзките си в тайна и ако научи за тях, това ще я съсипе. Може би ще каже на баща си, който, разгневен от обидата, ще й предложи подслон и ще спре парите, които поддържат разпадащото се илустрано имение. Не можеш да бъдеш патриарх на рода Сергия без пари, нали, лейтенант Сергий?
— Това е капитан Сергий!
— Току-що беше понижен.
Сергий първо побелява, после лицето му придобива необичаен лилав оттенък. Когато шокът се оттегля от чертите му, на негово място се настанява безпомощен гняв, който намирам за доста удовлетворяващ.
Той се изправя, отдава чест и с тон, подходящ за обръщение към по-висшестоящ офицер, заговаря. — Кървав гарван, — казва. — Как мога да ви служа?
Щом Сергий започва да ръмжи заповедите ми на подчинените си, останалите от Черната гвардия се подчиняват, макар и неохотно. Час след като влизам в покоите на командира, вече съм във военната зала на Черната гвардия, планирайки атаката.
— Пет отбора с по трийсет души във всеки. — Посочвам пет рода от списъка. — Искам Патерите, Материте и децата над тринайсет години да бъдат в окови и да чакат при Кардиум Рок до зазоряване. По-малките деца остават под въоръжена охрана. Влизайте и излизайте тихо, и нека бъде чисто.
— А какво ще правим с другите пет рода? — пита лейтенант Сергий. — Род Руфия и неговите съюзници?
Познавам Патер Руфий. Той е типичен илустранин с типичните предразсъдъци. А някога беше приятел на баща ми. Според писмата на татко, Патер Руфий вече дузина пъти се е опитал да привлече рода Артурия към своята предателска коалиция.
— Оставете ги на мен.
• • •
Роклята, която нося, е бяла, златна и изключително неудобна — вероятно защото не съм слагала такава, откакто бях четиригодишна и ме принудиха да участвам в сватба. Трябваше да облека рокля по-рано — само изражението на Хана, сякаш е глътнала жива змия, би си заслужавало.
— Изглеждаш красива, — шепне Ливи, докато влизаме в трапезарията. — Тези глупаци никога няма да го очакват. Но само — тя ми отправя предупредителен поглед, сините й очи разширени, — ако се въздържиш. Патер Руфий е умен, дори ако е отвратителен. Ще бъде подозрителен.
— Щипни ме, ако ме видиш да правя нещо глупаво. — Най-сетне забелязвам стаята и челюстта ми увисва. Майка ми се е надминала, подреждайки масата с бял порцелан и дълги, прозрачни вази с зимни рози. Кремави свещи обливат стаята в приветлива светлина, а бял поещ кос пее сладко от клетка в ъгъла.
Хана влиза след Ливи и мен. Роклята й е подобна на моята, а косата й е вдигната в маса от ледени къдрици. Носи малка златна диадема — не особено фин намек за предстоящата й сватба.